Galaxy Night

Самотно момиче пред входа на нощен клуб не бе обичайна гледка, с която човек би свикнал. Особено когато редовните посетители на бара срещаха познати черти в лицето на Емануел. Не я познаваха по име, не знаеха нищо за нея или миналото ѝ, но това бе хубавото на тези места – никой никого никога за нищо не питаше. Идваха като хора без имена и си отиваха като такива. Никой не я задължаваше да я срещне отново, ако бе приела по някоя питие, ако бе заговорила някого или ако бе стигнала дори по-далеч от чисто зрителен контакт.
Никой никога не бе предполагал, че тя пуши. Никога не ухаеше на никотин. Следите не се бяха появили върху тялото ѝ, вероятно защото намери силите да спре, когато проблемът все още не бе чак толкова сериозен. Прихвана вредния навик от двамата близнаци в Англия, синовете на директорката на академията. Още тогава показваше непримиримия си характер, но спазваше благоприличие в определени ситуации, когато то се изискваше. Сега когато липсваше кой да я упътва коя ситуация изисква и коя не, Емануел правеше грешки по-често от преди, но не изглеждаше като да се трогва. Напротив, дори свикна с тях. Дръпна за последен път от фаса, който нямаше нищо общо с комерсиалните продукти, а ухаеше по-скоро на стрити треви и подправки. Емануел се намираше на последния етап от отказването и се чувстваше горда от това. Тази бе първата цигара от три седмици насам и я запали единствено защото дойде с половин час по-рано. Сметна, че бе безсмислено да се прибира след като имаше само толкова време, а половината от него обикновено заминаваше по пътуване с метрото. Захвърли догарящото телце встрани и влезе.
Заведението нямаше нищо общо с онова, което си представяше, когато каже на по питие. Кметът като че ли имаше по-добър избор. Винаги я водеше в заведения, където предлагаха непознати за нея блюда или имаше тиха жива музика от произволно избран уличен музикант. На такива места съвсем не се чувстваше странно да поръча нещо леко каквото бе бялото вино. В заведения като тези обаче, където силните децибели на съвременен техно хит отнемаха думите на всеки, дръзнал да проведе някакъв разговор, бе странно. Някак обаче си представяше Виктор в точно тази обстановка. Зад сериозното изражение на застраховател бе прозряла желанието за живот и свобода на един млад човек в разцвета на силите си.
- Не, чакам някого. – поклати глава, когато един мъж понечи да седне на мястото до нея с явен интерес към нейната компания. Емануел се завъртя с лице към бара и редицата от бутилки с маркови уиски или водка и подпря лакти на плота.

Виктор Ражнатович винаги бе искал да излезе в петък вечер и да се позабавлява бохемски. Простите факти, че беше сряда вечер и отиваше на сеща с една млада дама, никак не го притесняваха и дори повече се вписваха в профила му на улегнал мъж, бизнесмен. Не можеше да каже кое звучеше по- абсурдно, че е улегнал или, че е бизнесмен. Което и да беше, той бе длъжен да постигне и двете, а му се струваше, че в дългосрочен план това няма да се случи. Поне можеше да разчита на останалите наследници на фамилията Ражнатович, а те бяха доста. Само майка му и баща му имаха поне седем деца. Какво оставаше за другите разклонения на рода? Все някой щеше да претендира за поста на Виктор.
Той пристъпи към заведението с педантична точност, но по някаква причина се бе разминал с Емануел. Почака малко отвън, достатъчно, че да допуши цигарата си и когато тя не дойде реши, все пак, да провери дали не е влязла по някаква причина вътре преди него. Усмихна се на охраната и мина преди всички, пъхайки банкнота вв джоба на сакото му. Светът беше негов! Парите купуваха, за пари се продаваше, всичко се въртеше около парите и секса. Защо да противоречи на този всеизвестен факт, когато можеше да го следва безрезервно. Единствения проблем на Вик беше, че притежава прекалено добра душа, за да извърши толкова пошло нещо като възползването от жена, която би подарила цялото си сърце на него. За разлика от този случай, намираше толкова много жени, готови да изгорят дрехите си, за да бъдат с него или парите му.
Но за Емануел имаше друго усещане. Ако беше сметкаджийка, щеше да приеме парите от издръжката и да офейка с първия самолет, а тя не само ги бе отказала, а дори... о, беше го омаяла. По някакъв начин, дори той не знаеше какъв, просто му се бе харесала достатъчно, че да излезе на среща с нея и да очаква да имат дори втора.
Усмихна се, когато непознат мъж се отдръпна от нея. Приближи се и колебливо й се усмихна.
– Аз мога ли да седна или ще ме изгониш?

- Отново ли ще настояваш да взема някакви пари от теб? – попита на свой ред и извърна глава към него. По устните й се изписа онази нейна едновременно потайна и предизвикателна усмивка, която привличаше хората. Не говореше просто за мъжете. Често я използваше и в работата си. Някак предразполагаше хората, показваше им кой стои пред тях и ги принуждаваше да се държат в определени граници. Сега бе породена от привидната наивност, с която Виктор подходи. Знаеше, че в главата му липсваше дори капка съмнение дали да седне до нея. Той бе онзи, който повдигна пръв въпроса, докато тя бе принудена да съсредоточава вниманието си върху документите и въпроса със застраховката, а не върху него. Нямаше да излъже, ако каже, че се случваше неволно. Имаше хора, които просто грабваха окото и едва ли бе нужно да дава обяснение, когато всеки бе преминал през онзи период, в който всичко е нестихваща поредица от срещи и впечатления – приятни или не чак толкова. Емануел имаше еднакъв брой и от двете, но това не е отказа от този начин на живот. Имаше време; може би след десет-двайсет години, когато се замислеше над важните неща в живота, тогава вероятно щеше да направи нещо по въпроса, но сега просто изживяваше всички онези години, в които донякъде бе ограничена.
Харесваше начина, по който двамата разговаряха. Разговорът с Виктор вървеше като мед, не се налагаше да влага излишна игра, за да поддържа интереса му. Вероятно трябваше да се изплаши леко от този факт, защото по същия начин започнаха нещата и последния път, когато се оказа в една тотално грешна връзка, продължила повече от една-две срещи. За момент обърна поглед към момчето зад бара, което изглеждаше познато, но не бе учудващо. Поклати глава, когато той изкара една от онези високи чаши.
- Един ром.. – поколеба се преди да поръча. Бе готова да ги направи два, но не бе сигурна какво точно пиеше Виктор, затова го остави сам да направи избора си. – Никак не се сливаш с обстановката, а?
Бе забелязала, че той все още носеше костюма от офиса. Вярно, изглеждаше небрежно сякаш бе пригодил официалния стил към своя собствен, но съвсем не харесваше факта, че ризата му продължаваше да стои закопчана догоре. Присегна се разкопча две от копчета, докато не бе доволна.
- Не искаш да те приемат за ченге под прикритие, нали?