Преди половин година в кметството;

Три месеца и нито една грешка. Три месеца и не се чувстваше като евтина стока за продан, както в онази фирма, претендираща за връзки с обществеността и елитен персонал. Три месеца, в които отиваше с желание на работа и нямаше нищо против да взема едно кафе повече със себе си или да отделя време за направата на още едно, в случай, че закъсняваше и нямаше време да мине през познатата сладкарница, която винаги я изпращаше с канела върху капучиното и картонена подложка, за да не изгори ръцете си с чашите от тънка пластмаса. Съзнаваше причината за тази загриженост; момчето зад бара имаше сериозно увлечение по нея. Емануел нямаше силите да му каже в прав текст, че нищо няма да се получи помежду им. Има мъже, които привличат вниманието от пръв поглед, както и такива, които биха могли да бъдат приятели, но нищо повече. Досещате се как стояха нещата с него, но академията я бе научила, че не бива да откъсва крилете на чуждите мечти, така че всяка сутрин тъмнокосата го даряваше с някоя усмивка, смееше се на шегите му или тактично отклоняваше поканата му за кафе за друг път, който никога не идваше и едва ли щеше да дойде някога.
- Господин кмете, в един имате обяд с представителя на природозащитната организация по повод новото строителство в центъра, а веднага след това непознат мъж помоли да се срещне вас по извънредно личен въпрос. – подхвана още от вратата, щом забеляза мъжа да се качва към кабинета си и го последва със забързано темпо, което принуди токовете да изтракат няколко пъти по плочките. Рядко го хващаше преди да се е скрил в кабинета си и тактично да отбягва сутрешните срещи с нея, които по право принадлежаха на пълния отчет на задължения за деня. Може би понякога прекаляваше, но Емануел все още бе нова и приемаше своите задължения за извънредно важни, така че не бе чудно, че съди по подобен начин за кметските. Захвърли картонената подложка в кошчето малко преди коридора и подаде една от чашите към тъмнокосия.
- Кафето ви. Да не мислите да издавате своя биография? – попита и отпи от кафето си. Мъжът на телефона бе прозвучал съвсем бегло на известен автор, чието интервю чу съвсем неволно една сутрин, докато както обикновено просто включи телевизора за фон без да се интересува от програмата. – Бихте могли да я озаглавите Дейностите на един велик мъж, продиктувани от женската досетливост.
На шега включи и себе си в заглавието и добави една чаровна усмивка, която да подскаже за крайно несериозния намек.

Отново се оказа от другата страна на вратата. Случваше се все по-често напоследък и вероятно бе крайно време да се замисли дали не прекаляваше. Не искаше зад гърба си да бъде наричана „пиявица“ или „паразит“, нито целеше да има по-особен вид отношения с кмета. Какво като разполагаше с власт на целия град? Емануел отдавна се бе абстрахирала от повърхностните интереси, присъщи на по-голямата част от женската половина на населението. Приемаше всичко съвсем професионално и тези закачки нямаха никакъв скрит подтекст освен едно евентуално приятелство и доказателство, че представляват приятна компания един за друг. Трудно бе обаче да го обясни на останалите в кметството, защото с жени на тази тема трудно се разговаряше, когато до една искат да ги забият нож в гърба, а с мъжете положението ставаше дори по-сложно, така че просто игнорираше всеки поглед, жест или коментар.
- Яков, имаш ли копие за протеста и исканията на природозащитниците? – попита, завъртайки се на пети и следвайки светлокосия мъж към малкото пространство, отстранено с няколко половинчати стени, което можеше да се нарече офис на низш чиновник. Гъркът я изгледа с досада, но кимна. Тъмнокосата не разбираше откъде идва всичкото това негативно отношение спрямо нея от негова страна, но човек привикваше към този тип вечно намусени хора и в един момент вече не ги интересуваше защо не биват харесани. Поне с нея се случваше така. До един Емануел успя да отхвърли повече работа, отколкото бе предвидила. Непрестанно маршируваше по коридорите. Запознаваше се с предстоящите събития, следеше за нередности по разработваните вече проекти, завърта няколко телефона с цел да разкрие кой е мистериозният телефонист и половин час преди обяда почука на познатата дървена врата, колкото да подаде глава и да оповести наближаването на обедната среща. Вече официално бе запозната с проблема, носеше копието на документите в чантата си и търпеливо изчакваше Чарлс да напусне закрилата от кабинета си. Не беше от извънредно търпеливите, така че накрая почука припряно.
- Закъсняваме, а не мисля, че е особено уместно предвид с кого имате среща. – провикна се срещу вратата с надеждата да бъде чута. Възнамеряваше по пътя да му предостави информацията за анонимния господин; изглеждаше като най-правилното време за това.

Понякога се замисляше дали не бе добра идея периодично да изнася по някоя лекция на кмета как човек с неговото положение в обществото би трябвало да дава пример на останалите и да приема длъжността си наистина сериозно, а не просто да парадира с наличното. Емануел бе имала достатъчно време, което да прекара сред всякакви разновидности на хора с лимонен характер, че да знае колко опасни биха били. Особено купчина природозащитници с неясна цел по отношение на протеста си, но тях по принцип нищо не ги интересуваше, щом си наумят, че нещо не е редно. Тъмнокосата не ги разбираше и едва ли някога би могла. Преди година и половина опита да стане вегетарианка, но не издържа повече от месец. Човешкият организъм просто не е пригоден за липса на едно или друго. В крайна сметка единствено намали вредното месо и донякъде приема на такова. Емануел кимна с бегла усмивка на мъжа, който обикновено държеше вратата отворена за кмета, но сега вършеше това и за двамата. Вмъкна се навътре в колата и дребните ръст и телосложение я улесниха с тази задача.
- Мъжът, който ви търсеше е Хавиер Морели. Испанец с италиански произход, художник по призвание. Преди вашето встъпване в длъжност имуществото му е било конфискувано и сега ви предлага като дарение последните си картини за имуществото си. Ако приемеш, би могъл да ги предложиш на галерията на по-ниска тарифа и да осигуриш средства в случай на непредвидени разходи. – подхвана Емануел още преди да вратата да се бе затворила и колата да бе потеглила. Понякога показваше наистина обширни познания не просто в сферата на документацията, но и на икономика и ред други смятани за престижни сфери на развитие. Идеята, която даде действително бе добра и ако бе работила за предния кмет вероятно сега нямаше да има такива проблеми, но по това време едва ли пък и имаше настоящите знания. Момичето извади от чантата си един лист с кратка биография на въпросния, още няколко, извадени от архивите във връзка с конфискацията и писмото на мъжа, изпратено преди няколко месеца, на което дори тя тогава не бе обърнала внимание. Накрая извади и няколко снимки, които бе успяла да получи с още няколко телефонни връзки. Подаде всичко на Чарлс като си бе позволила с червен маркер да маркира по-важното, за да го улесни, и мълчаливо изчака негово решение.

Нямаше представа какво е пиле по парижки, въпреки че се предполагаше, че е запозната с кулинарните деликатеси. Може би не се досети просто защото мислеше за срещата, а не за самия обяд. Не чувстваше глад, дори и да не бе хапнала нищо за закуска, а смътно помнеше, че и предната вечер не бе имала кой знае какъв апетит за нещо повече от няколко лешника и друг вид ядки, играещи ролята на мезе към виното. Хората биха казали, че е нездравословно, но мнозина жени с радост биха обявили гладна стачка единствено, за да стигнат до нейните килограми и фигура. Истината бе, че Емануел пет пари не даваше за тях. Не се вглеждаше дали е слаба или не съвсем. Изискваше единствено да има представителен вид, когато се налага, и да се харесва, когато се погледне в огледалото през останалото време. Когато и двете бяха на лице, тогава нямаше проблеми с външността си.
Емануел се подсмихна при блясъка в погледа на Чарлс. В този момент изглеждаше като малко дете през магазин за бонбони или пале пред първия си кокал от агнешки бут. Емануел прие, когато той й даде път да влезе първа, но по-късно го остави да води. Предполагаше се, че представителят желае да се срещне с кмета, а не с личната му асистентка. Вече кой водеше със себе си той бе без значение. Тъмнокосата не се впечатляваше. Някак бе привикнала към факта, че винаги ще е в сянката на синеокия.
- Името на представителя е Ривър. - напомни, докато приближаваха. Не се представи когато стигнаха масата, защото предполагаше, че Чарлс ще се досети, че това е негова работа след като водеше компания, която не бе предвидена в предварителните уговорки. Просто пое подадения лист с менюто и го разгледа, макар че от самото начало знаеше какво иска.
- Една салата Цезар с чаша бяло вино, ако обичате. – поръча и едва тогава осъзна, че вероятно бе по-възпитано да изчака първо тях, но тъй като бе единствената жена на масата, предположи, че не бе чак толкова голям гаф и нямаше да създаде лошо впечатление, което да откаже Чарлс да я взима със себе си при следващи делови обеди.