3 months ago.

Тази връзка я побъркваше. Задушаваше я, но в същото време Емануел отказваше да я прекъсне. На въпросът „защо“ не бе в състояние да даде логичен отговор, така че бе излишно да бъде задаван. Вероятно имаше повече гордост от допустимото, за да не може да преглътне факта, че някой би могъл да я дразни толкова много с присъствието си във всяка секунда. Независимо от това, харесваше начина , по който завършваха повечето скандали, когато и двамата бяха уморени от всичките викове и скандали и умоляваха за поне секунда тишина и спокойствие. Досещаше се, че проблемът може би бе в безспорната им прилика. И двамата се интересуваха преди всичко от себе си, което им позволяваше да започват и завършват деня си на висок глас без да се интересуват от времето и дали евентуално някой точно в момента не се унасяше в сън или тъкмо бе изключил алармата си и се надяваше на лека дрямка преди да закъснее за работа.
- Мислиш ли, че мен ми е приятно да започвам деня си с лошо настроение, скъпи? – отговори на въпроса му с нов, следвайки го по коридора. Дори не помнеше как започна всичко. Вероятно причината бе нищожна, повечето бяха такива, и дори не заслужаваше вниманието, с което я заливаха, но все отнякъде трябваше да избие ненавистта, която таяха един към друг. В такъв момент Емануел се сещаше колко хармонично започна всичко. Трябваше да си остане просто една типична среща с банално развитие, а не да се съгласи на втора или трета, докато на практика не заживее в апартамента му. Сега осъзнаваше колко прави бяха хората, че отношенията се променят, когато научиш навиците на другия. Затова и връзките тип „приятелство с привилегии“ издържаха повече, защото по съвместно съгласие не живееха под един покрив. – Знаеш, че не обичам някой да ми пипа нещата!
Причината за поредния скандал най-сетне изплува. В интерес на истината Емануел не бе кой знае колко подредена или педантична по отношение на чистотата и ред, което не означава, че позволява всичко да се превърне в хаос. Просто свикваше с определени неща и тяхното място и всяка нередност я изнервяше. Джордж го знаеше, но твърде често като че ли нарочно я предизвикваше, местейки нещо или захвърляйки нехайно своите вещи.

Не можеше толкова лесно да преглътне недоволството си. По-скоро би скръстила ръце и демонстративно би се изнесла обратно в спалнята, хлопвайки вратата след себе си, за да има поне бегъл смисъл във всичко това. Подобно действие бе в разрез с всички онези постъпки, на които бе възпитана. Добре де, Емануел отказваше да се усмихва въпреки всичко, да прави кафе сутрин и да го изпраща с мили думи и пожелания за спокоен ден в работата все едно нищо не се бе случило. Не страдаше от прояви на ревност, а доколкото познаваше Джордж, той също не страдаше от такива, така че не можеше да разбере за какво му бе да проверява телефона й, освен че може би имаше някои екстри, които му харесваха. В крайна сметка се бе убедила, че всеки мъж си остава поне малко дете и се радва на всякакви дребни или не джаджи. Нещо като манията им все да поправят или подобряват нещо без да има логично обяснение защо точно днес им е хрумнало да се занимават с това.
Останала сама в коридора пред вратата на банята, тъмнокосата изсумтя и огледа тясното помещение. Открехнатата врата като че я приканваше да изпълни все пак заплануваното демонстративно оттегляне в покоите, но самата мисъл, че всъщност това бяха неговите покои и рано или късно той щеше да се върне, за да си вземе дрехи, я разколебаха. Нуждата от кафе се оказа недостатъчна, за да я привлече към кухнята. Чувстваше се достатъчно будна и без горчивата напитка и бе твърде възможно днес да я пропусне. Секунда по-късно разполагаше само с една опция и тя съвсем не я устройваше. Накара я да се почувства слаба и безхарактерна, затова Емануел изсумтя отново с повторна досада и все пак отвори със замах вратата на банята и я затръшна по същия начин, докато изхлузваше нощницата си. Съвсем безцеремонно се натика при Джордж и за момент срещна погледа му.
- Не си мисли, че ми е минало. Правя го единствено, за да има малко топла вода и за мен. – измърмори с явна досада от създалата се ситуация и демонстративно му обърна гръб, посягайки към своя шампоан.

Може би действително не бе и все пак известната доза досада от ситуацията остана още няколко секунди преди Емануел официално да се предаде. Отвърна на целувката му със същата леко несдържана страст. Обичайно хората започваха деня си по този начин и не напускаха завивките с първите писъци на алармата, както бе с тях. Тъмнокосата не можеше да си представи някоя сутрин просто да останат да се излежават и да се отдадат на размяна на нежности. Това бе възможно единствено след един шумен скандал, когато все още имаха какво още да си кажат и адреналинът не ги бе напуснал, но просто единият отказваше да чуе другия и всичко това се натрупваше и се нуждаеше да бъде излято под някаква форма. Въобще съвсем нагледно доказваха, че със секс двама души биха могли да се сдобрят до следващия път.
- Не насилвай късмета си, скъпи. – предупреди го почти на шега, щом отдели устни от неговите, за да си поеме глътка въздух, макар самодоволната му усмивка да я подразни. Не бе нужно да й напомня, че е спечелил при поредното им спречкване. Ема не харесваше, когато губеше, а това в такива случаи бе равносилно на да не получи това, което иска. Вероятно като малка бе по-разглезена, дори и да не го осъзнаваше. В противен случай щеше да знае да прави компромиси и да се примирява, че не винаги светът ще се съобразява с нея. Е, можеше да каже същото и за него. Изглежда и двамата не бяха съвсем наясно с мястото си в света. Дотук с научните изводи, че по-вероятно е близки по характер индивиди да се задържат заедно, отколкото добре познатото заключение, че противоположностите се привличат. Може би ако бяха малко по-различни биха се разбирали по-лесно.
- Позволено ли ти е да закъсняваш за работа? – попита след секунда с далеч по-ведър тон, в който липсваше и капчица негативизъм, и прехапа леко устни, плъзгайки пръсти по раменете и нагоре към врата му. Не изчака отговора му преди да впие отново устни в неговите.

Емануел се засмя при настоятелността да даде отговор. От известно време опитваше да изкорени това първично желание за правота у мъжете и донякъде успяваше, докато съдбата не я срещна с Джордж и доказа, че все пак не е чак толкова велика за колкото се приемаше.
- Как ти звучи закъснение за ден? – попита спонтанно. Звучеше ужасно романтично; почти като изкарана реплика от някоя розова книжка, с която една самотна жена би запълвала времето си предвид създалата се ситуация. Звучеше по този начин именно защото тъмнокосата не се замисли, че на практика бе невъзможно да прекарат цял ден в това настроение. Може и да бе, но нямаше да минат без няколко дребни спречквания, които да възвърнат искрата от време на време. В противен случай хората биха се притеснили и извикали полиция под предлог, че вероятно последния път нещата бяха излезли леко извън контрол и завършили по неочакван и предполагаемо криминален начин. – Трябва ти малко почивка от всичкото напрежение, с което те затрупват.
Не че я интересуваше доброто му здраве. Ако поне малко я притесняваха нивата на стрес, при които Джордж живееше и оцеляваше, то може би щеше да му спести по някой скандал тук и там, а не го правеше. Просто се наслаждаваше на идилията, която толкова рядко присъстваше във връзката им, и честно казано бе донякъде главозамаяна от желание за нещо повече, за да мисли за няколко часа по-късно.
- Говоря съвсем сериозно.. Остани с мен целия ден. – настоя, съмнявайки се, че първия път Джордж я бе взел на сериозно. Готова бе дори самата тя да звънне в управлението и да заяви, че днес той не се чувства добре и да измисли куп други причина, по които би могъл да си остане вкъщи без да се интересуваше, че това донякъде се води съучастничество или лъжесвидетелство и то именно към полицията. Така или иначе няма да е първото провинение, което прави, макар че не бе оставила следи за предишните именно защото тогава имаше влиятелен баща с адвокатска кариера, който си разбираше от работата.
Емануел прокара пръсти през косата му и сведе глава като целуна рамото му и продължи по посока на врата. Не харесваше да бъде първата, която ще се предаде и ще простене от удоволствие, но винаги така ставаше. Затова и в последно време опитваше по всякакъв начин да прикрие тези все още тихи въздишки, докато бе възможно, но днес просто бе в настроение и му засвидетелства последната съвсем близо до ухото.

- Мазохист, а? Не изглежда в момента да има от какво да се оплачеш. – подкачи го на шега. Нямаше силите да започне нов скандал, въпреки че имаше предоставена почвата за такъв. Честно казано и нямаше желанието да започва нещо в момент, когато щеше да наруши собственото си благосъстояние. Можеше да почака. Все някога щеше да се сети за тези думи и да му се обиди или дори демонстративно да събере част от вещите си и да излезе с гръм и трясък само за да се върне два часа по-късно. Нямаше да е първият път и вероятно нямаше да го завари с някоя симпатична русокоса главица в леглото, от която само при пръв поглед си личеше, че има нервите само за един път. – Виж, ако не ме ядосваш всяка трета минута, може да си прекараме един наистина прекрасен ден в хармония и разбирателство.
Добре де, хората не биха нарекли това, което Емануел имаше предвид, хармония и разбирателство. Това си бе чиста проба игнориране на проблема или пренасочване на негативната енергия, но ако бе единственият начин да заговорят един език, то си струваше. Пък и не бе като да е нещо, което изисква неимоверни усилия или бе неприятно за едната или другата страна.
- Чакай малко.. Аз не съм ли ти достатъчна? И кога си ме виждал да пазарувам? Да не мислиш, че си единствения с работа? – продължи след минута и онзи приятен блясък в погледа й се изгуби. Отново се започваше. В този момент Ема бе убедена, че шампоанът заслужаваше повече внимание от Джордж. Той поне не се държеше неадекватно, когато не му е мястото, не я изнервяше и нямаше уста, която да ръси глупости, които да я изкарват извън нерви. Съжали, че бе допуснала на малкото слабост да продиктува решението, което взе и я накара да го последва под душа. – Винаги искаш още и още.. Вечно не ти е достатъчно. Нищо чудно, че прекарваш толкова време на работата си. Сигурно и там не ти стигат успехите, че искаш и още. Или просто има достатъчно симпатични лица с привлекателни форми, че забравяш кога работното време приключва.
Не, това не беше ревност. Ако беше от този тип, нямаше дори да остане след срещата с русокосата преди известно време. Вместо това остана, просто защото не я интересуваше дали е единствена или не. Самата тя понякога се чувстваше толкова изморена от всичко, че прекрачваше границата, но се стараеше да не прекалява. И пак се запита: защо тогава продължаваха с целия този цирк? Досети се секунда по-късно.
- Мразя те.. – изръмжа и все пак впи жадно устни в неговите. Не биваше да се учудва. Ема по-често изричаше именно това, отколкото предполагаемото „обичам те“.

Много по-добре бе така. Мразеха се, но се разбираха, а не се лъжеха безочливо с крилати фрази и лигави надприказвания със сладки обръщения и пърхащи мигли. Всичката тази агресия, плаваща помежду им, бе едновременно натоварваща и презареждаща. Емануел внимателно се надигна на пръсти и за момент прехвърли тежестта си върху Джордж, колкото да успее да обвие крака около кръста му.
- Е, взе ли решение, защото ако още мислиш да го играеш примерното ченге е най-добре да побързаш, че да не закъснееш.. – заяде се съвсем бегло преди окончателно да захвърли скандала в миналото. Този път се учуди от себе си. Позволи твърде лесно да му се размине, но можеше ли човек да я вини? Нещата бяха по-лесни, когато наличието на дрехи едновременно я предпазваше от разсеяност и възспираше желанието да му се нахвърли на мига. Под душа нямаше какво да я спре или държи концентрирана.
- Въпреки че аз лично бих те харесала в една доста по-различна роля. – довърши след кратко мълчание като почти прошепна думите все едно имаше още някой, който да чуе тази искреност от нейна страна. Емануел никога не се бе срамувала от всевъзможните мисли, които се въртяха из главата й, макар някой от тях да бяха създадени просто да водят до нежелани странични ефекти като поруменяване на лицето, загуба на говорни способности и потене на дланите. Вероятно при някоя монахиня или наистина скромно момиче от провинцията, но не и при нея, която не само бе израснала в такава среда, но и бе научена да говори съвсем открито за това под предлог, че по-безопасно бе човек да изказва на глас желанията и нуждите си, а не да ги крие и премълчава.
- И внимавай с плочките! – нареди заповеднически, въпреки че не бе сигурна дали Джордж има някакво намерение да мърда за момента или не. И все пак се почувства задължена да предупреди предвид, че не отговаряше само за себе си, а и за нея, дори и да бе в благоприятната позиция да тупне върху него при едно евентуално подхлъзване от негова страна.

- Поправи ме ако греша, но не помня някога да съм ти имала доверие, скъпи. – каза с огромна доза задоволство Емануел, изпитвайки нуждата да му натрие в носа, че с обичайното си поведение Джордж не печелеше нищо в своя полза. Донякъде и тя носеше вина, защото можеше да си затвори очите за някои дребни недостатъци, но бе инат и отказваше да се принизи до нивото на предишните му приятелки, с които бе убедена, че отношенията им едва са били по-топли. Просто не са започвали сутрините със скандали и сигурно голяма част от тях дори не са оставали до сутринта.
- Значи си само мой, а? Тогава защо не отделиш малко от ценното си време и не измиеш чиниите или почистиш малко? Къщата все пак си е твоя и е редно да полагаш поне минимална грижа за нея. – предложи и усети как се изгуби онази страст, с която Джордж подхождаше. Вероятно му даде твърде много храна за размисъл, щом тотално се вглъби в почудата от чутото. – Хей, просто се шегувам. Знаеш ли.. Тази сутрин се събудих с желанието да прекарам целия ден в леглото, та какво ще кажеш да изпълним това желание? Съмнявам се, че идеята не би ти харесала.
Та кой мъж отказваше на такова предложение, което водеше след себе си само един вариант? Разбира се, че нямаше да лежат в мълчание и да гледат тавана, нито да се потънат обратно в страната на сънищата, от която ги бе изтръгнала алармата му. Емануел искаше да загърби всичко от сутринта. Искаше го до себе си през целия ден и то толкова близо, че в един момент просто да се побърка от тази близост и все пак да не е в състояние да вдигне скандал, само защото е безкрайно опиянена от насладата, която носеше след себе си тази близост. Беше един вид терапия за няколко дни напред, когато отново единственият възможен начин за комуникация помежду им щеше да бъде чрез викове, трясъци, удари по стени и врати или чупене на всичко, което е годно за тази цел.
- Искам те тук и сега.. – не вярваше, че го казва. Никога не използваше по-различна дума от „мразя те“ в такъв контекст, но сега просто не успя да задържи думите.

Емануел простена заедно с него. Точно за това говореше; моментът, в който да не изпитва нужда от повече приказки. Може би така бе и по-добре, защото колкото по-малко думи си разменяха, толкова по-малък бе шанса някой от тях да залитне в грешната посока и да завършат в две различни стаи от апартамента или дори на две различни места в града. По отношение на това кое желае повече Ема срещаше противоречиви чувства. Твърде много зависеше от обстоятелствата и ако се вземеха предвид настоящите, то нямаше нищо против оставането му вкъщи. Вече само съдбата можеше да отговаря дали след пет, десет минути или час ще е на същото мнение.
Може би да… Ако посредством действията си Джордж продължаваше да я разсейва, то тя нямаше да има време, в което да мисли за какво би могла да му каже по някоя лоша дума. Не че принципно нарочно измисляше нещо. Обикновено караницата се пораждаше спонтанно, но имаше и моменти, в които от скука и донякъде раздразнение, че могат толкова спокойно да дишат въздуха в една стая,  я хващаха дяволите и се връщаше към нещо стара или подбираше такова изречението, което знаеше, че ще го подразни. Точно сега обаче харесваше деленето на един въздух. Харесваше и как всяко проникване я караше да потръпне за още. Намираше нещо приятно дори в захладнялата вода от душа, която караше кожата й да настръхне, а дори не бе усещаше тази промяна в температурата. Поне не и чак толкова осезаемо, че да измърмори някак недоволно, че бяха изгубили времето си в какво ли не и сега нямаше вода. Да, това бе един от редките случаи, в които пропусна хапливия коментар, а вместо него подхвана леко брадичката му и я повдигна, за да впие устни в неговите и докъде нахално, докъде игриво да подразни върха на езика му със своя. За момент помисли, че Джордж губи равновесие, но вероятно просто се бе хлъзнала леко встрани по стената, та за всеки случай заби нотки в рамото му, но секунда по-късно отпусна хватката си и все пак продължи съвсем леко да оставя следи по кожата му.

Джордж я познаваше не само в лоша светлина. Не можеше да каже, че я познава в добрата, защото едва ли Емануел бе успяла да създаде друго впечатление освен на вечно недоволната приятелка, която винаги намираше за какво да му понатрие сол върху главата, но определено не бе само това. Познаваше я и в онази светлина, в която би могла да отстъпи и да се предаде пред чара му. Вероятно действаше по същия начин и в работата му. Вдъхваше доверие и хората бяха готови да кажат онова, което желае да чуе от тях.
За момент Емануел чувстваше как поне веднъж Джордж отстъпи и я остави да взема решенията. Веднъж на доста дълго време успяваше да му омръзне до такава степен със своето мърморене, че никой не я чува или се интересува от нея, че той или забравяше за момент егото си, или я оставяше да си мисли, че може да поведе парада и да го занимава със своите глупости. Силно се надяваше да не се е подвела, но го направи. Хвана се в капана и веднъж достигнали до леглото Ема се срещна с действителността. Точно колкото апартамента си бе негов, точно толкова и той беше шефът в тези граници. Не, тя нямаше никакви проблеми с това. Не мърмореше, не можеше дори да измисли достатъчно правдоподобно оплакване, а вместо това от устните й се изтръгваха тихи стонове на удоволствие.
- Няма ли да се обадиш, за да предупредиш, че ще отсъстваш, защото късметът те е споходил още от сутринта? – попита с известна дрезгавина в гласа си. Джордж я учудваше в пълния непукизъм, с който заряза работата си днес. След началото на безкрайните им караници Ема бе убедена, че ако имаше възможност, той би живял там вместо да се прибира при нея. Не че интересуваше особено, когато след секунда забрави за въпроса си. Мислеше единствено за разбушувалата се кръв във вените й и как колкото и да желаеше, не можеше да спре да се мята из чаршафите от удоволствие.

Това не го очакваше, а трябваше. Познаваше го достатъчно добре, за да знае кога и какво би го подразнило. Реакцията му рефлектира и върху нея. Емануел положи извънредно много усилия, за да не извика нещо след него, щом вратата се затръшна. Този път обаче можеше да вини единствено себе си. Понякога не оценяваше факта, че е по-добре да мълчи. Ако премълчаваше по-голямата част от онова, което искаше да му каже, то може би нямаше да я има и тази взаимна ненавист помежду им. Поне нямаше да очакват във всяка минута някой да започне нещо безсмислено, превръщайки го в събитието на деня. Ема знаеше, че няма е дълго, докато Джордж се върне обратно. Сякаш на него му минаваше по-бързо отколкото на нея, а и никога не загърбваха започнатото. Съмнението я обзе след като не чу звук от коридора в близките няколко секунди. Може би прекаляваше и трябваше да му даде още няколко секунди или може би минута-две, но се съмняваше, че във времето бе проблема затова се изправи, оглеждайки стаята все едно можеше да намери обяснение в нея. Отказа се да направи няколкото нужни крачки до гардероба, за да намери какво да облече и просто повлече чаршафа заедно със себе си.
Това трябваше да е някакъв съдбоносен ден за Джордж, защото, въпреки че изпита желанието да се заяде отново с него, Емануел нямаше чак толкова голямо желание да вдига скандал. Дори бе склонна да направи компромис и да признае, че беше грешка да пита и да му натяква какво е добре да направи или защо не е направил нещо. Естествено нямаше да го чуе в прав текст. Имаше поне малко гордост, която да натяква, че не е съвсем виновна и че той не заслужава чак толкова голям компромис.
- Не казах, че можеш просто ей така да изчезнеш.. – подхвана наново разговора, настанявайки се върху му, въпреки че имаше достатъчно място на дивана и за нея, и спусна устните си по кожата му. Никога не бе харесвала това намусено изражение. Предпочиташе да е наистина ядосан или наистина спокоен, но не и тази нацупена физиономия, напомняща за дете в детската градина.

Със постъпката си Ема определено бе успяла да го подразни и едва ли щеше да му мине толкова лесно. Определено не трябваше да се опитва да го дразни точно в такъв момент. А може би си бе мислила че той отново щеше да пренебрегне думите й оставяйки ги в миналато. Е както виждате не се бе случило така. Да вярно е че Джордж притежаваше голямо спокойствие което можеше да влуди човек, но това спокойствие често се нарушаваше. Много бързо човек можеше да го ядоса или подразни, но само и единствено ако той му позволеше. В повечето случаи той просто ви поглеждаше подигравателно сякаш с поглед ви казваше "Жалък си пич. Единственото нещо което правиш е прости да ме забавляваш." след което да ви се изсмее. Но пък имаше и онези моменти в които просто губеше всякакво желание и този момент беше от тях.
Джордж страшно много се учуди когато Ема се забави. А след това още повече когато дойде, но явно беше оставила виковете си във спалнята защото изглеждаше много спокойна. Е разбира се когато си отвори устата успя да го подразни още повече. Та откога беше нужно да й иска позвочение за да се махне от нея. Пък и ако си мислеше че с няколко целувки може да го умилостиви страшно много се лъжеше защото той остана напълно сериозен и студен към тая. А тя заслужаваше точно това.
-От кога е нужно да ти искам позволението за каквото и да било.-каза със студен глас без дори да я поглежда. Колкото и приятно да му бе да я усеща толкова близо до себе си нямаше да й го покаже. Тя целеше точно това и нямаше да получи това което иска. Джордж я избута от себе си след което потърси телефана си. Когато го намери се изправи и направи точно това което тя шу бе казала, но не защото тя така искаше а просто защото реши да и покаже че има и по важна работа. Та нали тя това му бе намекнала одеве. Отпи малка глъдка от бирата си след което я остави на масата като набра номера на един от колегите си. След като проведе нужния разговор той отново захвърли телефона на дивана някъде до Ема.
-Е сега доволна ли си.-попита впивайки стидения си поглед в нея.

- Не се дръж като малко дете.. – каза Емануел със съвсем безразличен тон, макар че бе донякъде подразнена от начина, по който я отряза. Какво му ставаше днес? Обикновено недоволстваше срещу нейното мърморене и скандализиране на незначителните неща, а сега той се цупеше, защото бе споделила какво според нея е редно да направи. Ема скръсти ръце и премести погледа си към едната от стените. Не я интересуваше дали Джордж ще продължи да я гледа с този студен поглед или не, но тя нямаше желание да му гледа намусената физиономия. Нямаше какво повече да му каже. Знаеше, че след известно време търпението й щеше да се изчерпа и тогава бе готова да се изнесе демонстративно в някоя друга стая или просто да излезе навън с надеждата свежият въздух леко да я успокои.
- Губя си времето.. С такова животно като теб не е възможно да се говори. Сега дори и топла вода няма заради теб и променливите ти настроения. – продължи след секунда и се изправи, тръгвайки по посока на кухнята. Съдържанието на хладилника допълни към раздразнението. Живееше в този апартамент от известно време, а вътре продължаваха да присъстват само неща, които той обичаше. Нямаше нищо от онова, което би намерила в свой хладилник и не за първи път се замисли дали не бе добра идея да инвестира във втори хладилник, но се досети, че нямаше значение дали ще е общ или ще са два. Така или иначе все тя трябваше да си пазарува необходимото. С тежка въздишка се примири и взе една от неговите бири. Нямаше никакво желание да се бори, за да върне настроението му от преди малко. Очевидно бе, че днес не бе на кеф за нещо по-различно от кавга. Отчаяно искаше да се измъкне от споделянето на една стая, но нямаше как. Спалнята напомняше за преди малко, топлата вода отсъстваше и единственото, което можеше да направи бе да се върне обратно в хола и да зае мястото си на дивана.
- Не може ли поне веднъж да преглътнеш гордостта си и да ме послушаш? Нямах никакво намерение да стига обратно до тук. Можехме да прекараме деня приятно, но сега не ми оставяш друг избор освен да го караме по обичайния начин.. – довърши и отпи от бирата.

Причината на Джордж да му стане толкова тъпо и да се ядоса бе че прекалено много му харесваше да е с нея. Може би и това беше причината поради която те бяха все още заедно. На него вече не му правеше чак толкова голямо впечатление караниците им. Сякаш те се бяха превърнали във ежедневието му. Толкова много я желаеше че просто едвам се сдържаше да не запуши устата й със устните си. Но голямата му гордост просто не му позволяваше. Никога нямаше да прояви слабост. Не и пред нея. Нямаше да й позволи да има контрол над него.
-Моля? Аз ли съм виновен че няма вода?Не беше ли ти тази която дойде при мен в банята. Ако не беше дошла сега щеше да имаш топла вода. И не смей да ми казваш че се държа като дете, защото аз просто ти показвам как се държиш ти с мен.-изстреля той, но не каза всичко така както го мислеше. Определено не съжаляваше че тя е дошла при него в банята, защото страшно много му харесваха близките им моменти. Но нямаше да си го признае. Той също искаше да прекарат поне един нормален ден заедно. Затова и се съгласи толкова леско когато тя му предлажи да не ходи на работа. Но за жалост денят им се насочваше в друга посока. Не можеше ли поне един ден да пропуснат кавгите и просто да се насладят един на друг. Явно не. И двамата бяха прекалено инатливи и никой не отстъпваше. Затова и бяха всичките тези караници.
-Не мислиш ли че и аз мога да искам същото? Както виждаш си премълчах доста неща само и само за да не разваля всичко. Но не. Ти просто не можеш да живееш и минута без да ме подразниш. И най тъпото е че успя.-повиши леко тон. Усещаше че колкото повече се ядосва толкова повече я желаеше. Сякаш страста между тях ставаше все по голяма. Джордж се приближи към нея, на сантиметри от устните си и впи погледа си в тях.
-Защо не направиш поне веднъж и ти компромис?-зададе въпроса си тихо като не отделяше погледа му играеше ту в очите й ту в устните. Сякаш просто я изпиваше с поглед. А и това правеше защото беше наистина трудно да си до нея и да не я получиш, при положение че в теб бушуваше голяма страст и желание..

Емануел не успя да задържи усмивката си, когато Джордж я обвини. Да, наистина имаше вина, но не трябваше да се забравя, че той съвсем директно бе отправил покана, на която знаеше, че тя не би могла да откаже, дори и в него момент да бе засегната. Понякога дори самите му опити да се оправдае я разсмиваха и това доказваше, че все пак имаше нещо нормално във връзката им и факта, че са заедно не се основава на нещо съвсем безпочвено, каквито бяха караниците им.
- Просто млъкни, защото ще изтърсиш някоя глупост след малко. – прекъсна го Ема и впи устни в неговите. Не я интересуваше дали това би го подразнило. Мислеше, че е изгубила желанието си за каквото и да било, но действително го желаеше точно толкова колкото преди малко. Просто бе притъпила всичко, колкото да успее да му се разсърди правдоподобно. Не че имаше някакъв смисъл, когато и без това не успя да надмине неготово нацупено изражение. Всъщност той вече бе изрекъл поредната глупост, но нямаше намерението да се захваща за нея на мига и да пропусне втори шанс, в който можеха да поправят всички поне до следващия път. – Понякога наистина говориш прекалено много, знаеш ли?
Емануел спусна устните си по врата му, настанявайки се отново отгоре му, докато ръцете й се спуснаха към дънките му и ги разкопчаха. Съвсем не бе съгласна, че не бе направила компромис. Точно днес опита да направи такъв като дори бе готова да признае грешката си, но той просто не й даде възможност. Възнамеряваше да му го каже, но не бе сигурна, че сега бе най-точното време, за да си го изяснят.
- Възнамеряваш ли отново да ме отхвърлиш, защото това ще е единственият компромис, който ще получиш от мен? – попита шеговито и плъзна едната си ръка под твърдия плат на дънките му. Вероятно времето наистина не бе най-точното, но реши просто да загатне за този разговор, а може би когато успееше да го омилостиви достатъчно, би могла да сподели своето мнението по въпроса, но дори тогава трябваше да подбере думите така, че да прозвучат максимално невинно и небрежно.

Най сетне стана така както Джордж искаше. Устните им отново се сляха и това много се хареса на мъжа. Определено този път нямаше да я отблъсне отново, защото ако трябваше да сме честни той съжеляваше че въобще го бе направил. Прекалено много я желаеше че да се старае да не прави това което тя искаше. Всъщност и двамата се желаеха и то много.
Джордж потръпваше при всяко нейно докосване. А когато тя разкопча дънките му и вкара въката си във тях, разтривайки члена му той просто не се сдържа и лек стон се откъсна от устните му. Възбудата му бързо запична да се връща изпълвайки дънките. Ема много добре знаеше как само с едно докосване да го накара да я желае отново. Вече беше забравил за гнева който се бя насабрал в него преди малко. Просто сега ня можеше да мисли за нищо друго освен за нея.
-А ти възнамеряваш ли отново да ми задаваш глупави въпроси които да ме ядосат?-отговори на въпроса й с въпрос като след това се засмя и отново впи грубо устните си в нейните.Целувката не продължи дълго защото той отново реши да я прекъсне за да каже нещо.
-И не за сега нямам такъва намерения.-допълни той като вече отговори на въпроса й успокоявайки я че нямада я отблъсне. Със едно бързо движение той премахна чаршафа от тялото й. Голото й, добре оформено телце за пореден път се разкри пред него а това правеше удовоствието което изпитва в момента още по голямо. Никога нямаше да му омръзне да го гледа. Ръцете му отново се плъзнаха по тялото й като умело докосваха и най нежните й места. Устните му не спираха да я целуват приминавайки по всяко доступно в момента за него място, оставяйки мокри следи след себе си. А когато се връщаха отново върху меките й устни езичетата им се сборичкваха страстно.