[` the memories fade like looking through a fogged mirror]

by **.eleonora** Пет Ное 22, 2013 8:48 pm

[You must be registered and logged in to see this image.]

Eleonora Moretti

| 25 | Dealer |

| Преводачка by day; Фалшификаторка by night |

"But the ghosts that we knew will flicker from view
We'll live a long life"

"ИЗДИРВА СЕ
Фалшификации на важни документи, редки картини, облигации, документи; Обири; Представяне за федерален агент пред цивилен гражданин
Беатриче Нолъм (псевдоними: Дилия Морети, София Ричардсън, Николет Пейлъм)
23 годишна
Височина: 168 см
Тегло: 52 кг
Външен вид: руса коса, зелени очи, висока и стройна;
Награда: $100 000 за всеки вид важна информация, която ще ни помогне в откриването на тази престъпничка."
Дребната блондинка разгърна вестника на следващата страница и въздъхна тежко, отпускайки се на стола си по същия начин по който някое желе се размазваше по асфалта, когато бе изпуснато от малко дете. Зубърите от ФБР бяха изгорили още един от псевдонимите ѝ, което правеше нейната работа да бяга от тях с една идея по трудна. Жената остави два долара на масата, без да чака за ресто и закрачи надолу по улицата. Снимката ѝ висеше на страница номер три на The New York Times, а на улицата имаше прекалено много хора, за да рискува. Беатриче сложи слънчеви очила и бръкна в чантата си. - Ало, Питър. Имам нужда от нещо. - беше единственото което каза.
Още на следващия ден Беатриче Нолъм, тя с нейното истинско име, щеше да умре. В дванайсет часа на обяд в портфейла си вече носеше нова лична карта, нова дебитна карта, шофьорска книжка, дори абонамента ѝ за библиотеката носеше новото ѝ име. Беатриче умря. Елеонора Морети се роди.

"So you were never a saint
And I’ve loved in shades of wrong"

"Беатриче, имам толкова много да ти обяснявам. Защо избягах, защо не се обадих. Искам да ти кажа всичко, не преди това, макар че ме няма - обещай ми, че ще изгориш това писмо в момента, в който прочетеш последната му сричка. Унищожи го, моля те. Ще ти стане ясно защо. Щом го прочетеш.
Обичам те, Беатриче, обичам те и винаги ще те обичам, макар че прекарах толкова малко време с теб. Има неща, които са едва ли не опасни за теб и за твоето здраве, които ще ти кажа сега. Но, моля те, прочети всичко преди да си правиш някакви изводи. Обещавам ти, ще бъдат грешни.
Не знаеш истинското ми име, Беа, и съжалявам толкова много, че никога не ти го казвал, защото съм сигурна, че от твоята уста, то ще звучи като песен. Най-приказната песен на света. Истинското ми име е Иън. Нямам фамилия. Прекалено често я сменям. Нека бъда само Иън, а може би някой ден, ако отново се видим, ще ти кажа и фамилията ми. Чудно ми е как реши да се запознаеш с мен, въпреки че бях непознат и с цели осем години по-възрастен от теб. Как реши да останеш, да ме обикнеш? Въпреки че до последно не знаеше почти нищо за мен. Съжалявам, аморе, наистина. Ако си направиш домашното толкова добре като потършуваш в някоя агенция като ФБР или ЦРУ, колкото правиш рефератите си по История на изкуството, ще разбереш защо бягам. Бягам защото нямам друг избор. Знаят за теб. Те знаят. И единственото ти превъзходство пред тях, бе че ти не знаеше нищо за мен.
Още от малък съм крадец. Първо беше магазина за сладки, а след това майка ми, Бог да я прости, си хареса една снимка по време на една изложба. Не е нужно да ти казвам, че не платих за картината. Още си я търсят. След това бяха банките, Чанинг и няколко офиса.
Звучи грозно. Знам.
Съжалявам, миа.
Ако все пак искаш да ме видиш, моля те звънни ми от телефона в колета, с който дойде това писмо. Кажи нашата дума.
Обичам те.
Изгори го!"
Сърцето на Беатриче се сви, прегъна се и се изви, извиквайки болка, по-силна от тази, когато си счупи ръката по време на парашутизма преди три години. Духът ѝ се прекърши, а дъхът ѝ спря не за миг, не за два, а за минута тя едва успяваше да си поеме дъх без да се задави в горчилката на сълзите. Извади телефона и набра единствения номер, който присъстваше в указателя.
- Ало? - гласът ѝ трепереше, а сълзите X можеха да се усетят и през слушалката. От другата страна се чуха няколко накъсани опита за поемане на въздух. - Осем.
....
Три месеца след това Беатриче Нолъм вече носеше фалшива лична карта в портфейла си, а в ръка държеше същия този човек, който бе ограбил музея Чанинг без капка свян. И докато тя изучаваше История на Изкуството, слушаше за да Винчи, Рафаело, Рембранд и Дега, тя твореше история. Или поне се учеше. Нещо, което само той знаеше за нея, бе че бе отлична художничка. Сега този нейн талант влизаше в огромна полза.

"So when your hope's on fire
But you know your desire
Don't hold a glass over the flame
Don't let your heart grow cold"

- Госпожо, бихте ли ни разказали за дъщеря ви? - един федерален агент седна на малкото диванче в старата къща на Беатриче Нолъм и погледна майка ѝ със съчувствие.
Беатриче е толкова красива. Има най-хубавата коса, която съм виждала. Не е много къса, но е точната дължина. По принцип е руса. Винаги съм ѝ казвала, че естествена е най-хубава, но тя си държи на своето. Такава си е. Още когоато за първи път се научи да готви, повече не ми даваше да правя обяд, колкото и да ми се искаше. Има зелени очи. Толкова прекрасни, че потъваш в тях. Има кръгли очи и малки но плътни устни. И чипо носле. - жената въздъхна и извади една кърпичка от джоба на жилетката си. След това стана и бръкна в едно малко чекмедже показвайки снимка на момичето, което до преди малко описваше. - - Винаги е била дребничка и всички ѝ се подиграваха, но пък тя беше нещо като непукист и не им обръщаше внимание
-- Госпожо Нолъм, бихте ли ми описали нейния характер. Ще ни бъде много по-лесно да ви я върнем, когато знаем повече детайли за нея.
Разбира се. Беатриче е много трудолюбива и търпелива. Ако иска нещо, ще работи много и без почивка, докато не го постигне. Не съм забелязала някога да бяга от задължения. Беше много отговорна като малка. Сякаш беше надраснала поколението си. Може да рисува много добре, ако ще е от полза. Но щом стане дума за взаимоотношения с хора, дъщеря ми е нещо съвсем различно - тя е непокорна и несломима. Не мисля, че някой някога е пречупвал волята ѝ да направи това, което някой друг иска от нея. Има прекалено силна воля, може би затова не можах да я задържа при мен, докато учеше в Университета. Чуваме се от време на време. Каза ми, че има момче. Дано е добър човек. Не сме близки с нея, никога не сме се разбирали. Баща ѝ почина, когато беше на десет и тя практически се оправяше с всичко, защото аз никога не съм била способна да се справям с каквото и да е под напрежение. Уважавам я. Много. И смятам, че каквото и да е направила, го е направила или защото иска, или защото така е било редно.
...
Това, което комисарят не знаеше бе, че майка ѝ е болна от рак на гърдата и точно две седмици след неговото посещение, Беатриче Нолъм, вече с ново име щеше да стои над една голяма кафява дупка, в която погребват майка ѝ. Но въпреки това, те не се забавят много и точно там я арестуват. Там - с черната рокля, с черна мрежеста шапка пред очите - белезниците щракват, а Елеонора се усмихва, защото майка ѝ не бе станала свидетел на това.
Елеонора е и хитра. Помага на полицията да хване фалшификатор на важни документи и така печели сделката на живота си. Живот под наблюдение.

faceclaim: yvonne strahovski

by **- n.o.r.a.** Пет Ное 22, 2013 9:00 pm

добре дошла, прекрасен герой ;3

[` the memories fade like looking through a fogged mirror]

[` the memories fade like looking through a fogged mirror]

Re: [` the memories fade like looking through a fogged mirror]