He knows what I did last summer xD

Беше задушно.
По магистралата трепереше мараня и като ефирна мантия се плъзгаше по предното стъкло на "Камарото", движещо се мудно, същински зажаднял пътник сред пустиня.
Лилееар поглеждаше косо към обедното слънце, сякаш го укоряваше за пъклените атмосферни условия, след което празно се взираше отново в пустия, прав калдъръм, простиращ се чак до хоризонта, където се превръщаше в остро, тънко шило, пробождащо безкрайността в една едва забележима точка.
Камарото изрева грозно, вероятно моторът вече се беше скапал без охлаждане. И нищо чудно, притежаваше тази таратайка от двадесет и пет години и нямаше никакво намерение да я сменя. Беше класик, от една страна, и авантюрист от друга, и именно по последната причина във времената, в които металните зверове още не бяха основен начин за предвижване, той яздеше хърбава, почти рахитична кобила, само защото, както и сега, не знаеше къде можеше да го остави. А оставеше ли го, щеше да се окаже на ново, непознато място. Сиреч, обичаше да се дуелира със съдбата по време на път, чрез странното си разбиране за превозни средства.

Балестрино му хареса най-вече заради пиперливо-шеговитото име, което някой му беше дал. На кръстовището то още клокочеше в ушите му като кръв, бликаща от нечий гръклян.
Отби се в първия сносен хотел по пътя си и попита за стая. 
Дадоха му просторна сюита, чийто прозорец интимно надничаше към езерото, където по монокини се излежаваха малолетни девойки и пискливият им кикот огласяваше за кратко околията, за да се върне отново с ехото.
Взе си душ и се приведе в приличен вид, преди да напусне новото си обиталище и да се пресели в лоби-бара, където някакъв тъмнокос чаровник се разправяше за разни нормативни актове със собственика. 
Имаше най-пленителната усмивка, която Лилееар бе виждал от векове насам. 

Заговориха се по случайност. Или поне така си мислеше Мило. Предложи му да му прави компания на някакво частно парти, а Немезис не беше в състояние да откаже на този свенлив поглед, който му напомняше за пресен урожай от ароматно, бразилско кафе и ароматът на непорочност, който се бе обвил около тъмнокоското като змия около чаша.

Партито, което бе очаквал да представлява тесен кръг отбрани хора, всъщност си беше чиста проба римска оргия. Двамата с Мило се бяха усамотили в единия ъгъл, за да могат да се насладят на диалога си без досадни, пияни вмешателства, но и така Лил усещаше един презрителен поглед, залепен на гърба му.
Когато безименният, нахален господин ги раздели, с неясен претекст, той вече имаше и легално основание да го мрази. 

Мило се върна, а с него и досадната му сянка, която вече официално го следеше.
- Съжалявам, не пия уиски. - с глас, тежък като олово, който потъна в алкохолния глъч, рече Немезис и най-безпардонно се обърна отново към Дом Периньона си. Беше долнопробна лъжа, която той прикри с усмивка и поредната глътка вино, докато стремглаво се насочи отново към събеседника си.