You wanna know the truth about love?

Краят на лятото ухаеше на обреченост, на безнадеждност. Във въздуха се носеше мирис на запалени наведнъж поне дузина кибритени клечки, а бе едва средата на август. Въпреки влажността на въздуха и наситената горещина в него, кафето ми изстиваше. Вероятно защото от половин час не бях докосвал порцелановата чаша, а това бе накарало горчивата напитка с цвят на катран да ми се обиди. Погледът ми минаваше през всичките маси на кафенето и продължаваше до ъгъла на улицата. Малко преди него имаше площад с малък фонтан, който веднъж опитах да нарисувам, макар да съм наясно, че не ме бива в изкуството. Умея да го разбирам, да му се наслаждавам, но не и да го забелязвам. Драсканицата си оставих на масата заедно с празната чаша кафе и вероятно вятърът я е отвял на някъде след като тръгнах или някой бе видял в нещо в нея и сега украсяваше нечия стена. Защо ви казва всичко това ли?
Защото на ръба на фонтана седеше тя.
Пушеше тънки цигари с розови ленти някъде към края, които вадеше от симпатична бледо жълта кутийка със синя декорация. Почти винаги носеше русата си коса на небрежен кок на тила, но понякога я виждах и без него. Предпочиташе деловите костюми с тъмно синьо райе и светла риза, но през лятото си позволяваше да разнообрази с някоя къса рокля с четвърт ръкав и геометричен десен. Въпреки разстоянието всеки път имах чувството, че погледът ѝ е фокусиран в мен, а не се рееше свободно по хоризонта. Работеше в малко акционерно дружество и за възрастта си от двадесет и четири години заемаше един наистина висок пост.
- Ти си писател, нали? – попита, когато приближих фонтана и седнах на ръба, оставяйки няколко сантиметра помежду ни. Нямам представа какво я накара да помисли, че съм писател. В интерес на истината в гимназията често запълвах времето си с безсмислени драсканици, но ми липсва волята да довърша нещо. Майка ми винаги е повтаряла, че нищо няма да излезе от мен. Твърде лесно се отказвам от онова, което започна. Затова и нямам работа. Постъпих с желанието да изучавам архитектура, но се отказах след втората година. Не записах друго. Вероятно именно тази волност, с която вървя по улиците, и леко бохемският стил я накараха да ме приеме за писател.
- Всъщност се занимавам с дребни техники. – отговорих с леко повдигане на рамене. Не беше нещо важно. Чичо ми бе часовникар. Предполагам от него наследих интереса към разни ремонти и разучаването на разни неща. Никога не съм бил добър по математика. По отношение на физиката и информатиката някак минавах между капките, но не може да се каже, че и в това ме биваше. Затова и избрах архитектурата, макар че вече ви стана ясно, че и в рисуването не струвам. Поне бе по-лесно да чертая, отколкото да помня формули. Интересното е, че всички тези неща все пак отново ме намериха. Започнах с мобилния си телефон, след това с алармата, микровълновата, тостера и машата на последната ми приятелка, с която впрочем отношенията не бяха крайно близки от самото начало. Винаги ме привличат неподходящия тип жени. Тази, за която говорим, бе перфекционист и не успя да приеме факта, че излиза с безделник. Предишната пък се оказа екстремна защитничка на природата и за три месеца се сбогувах с пилешките пържоли, а апартамента ми се превърна в зоологическа градина.
- Мислил ли си за нещо повече от дребни техники? – попита ме и този път обърна глава към мен. В зелените ѝ очи можех да прочета неизказано предложение. От близо човек можеше да забележи бледите лунички по носа и скулите ѝ. Нямаше нужда да мисля преди да поклатя отрицателно глава. Никога не съм мислел, че мога да изкарвам пари от това. Беше просто хоби, което запълваше времето, в което спокойно бих могъл да се самосъжалявам и да повтарям как никога няма да взема живота си в ръце. Уловката бе, че тя не говореше за пари. Говореше за много пари и то не такива, които ще ми се плащат, а такива, които като екип щяхме да отмъкнем от други. Сещате се как завърши всичко, нали?
Всички бяха доволни, когато акциите на инвеститорите отново повишиха стойността си. Акционерното дружество, за което Савана работеше се превърна в предпочитане за едрите риби в бизнеса. Не задавах въпроси. Просто си вършех работата. Отговарях за достъп до различни файлове без да ме интересува какви са. Гордо обяснявах на майка ми как работя като програмист, когато всъщност съм извършвал дейностите на хакер. В крайна сметка агенцията за защита на потребителите проведе няколко срещи със служителите на дружеството. Огромно внимание обърнаха на шефа, Савана и мен. Познайте кой пое вината… Аз. Савана отрече да има каквато и да бил връзка с мен. Шефът застана зад нейната версия просто защото я чукаше всяка вечер, докато аз си мислех, че с по питие или вечеря от време на време връзката ни върви добре. След обвинението Савана изчезна. Две години по-късно ме пуснаха под гаранция, която клетата ми майчица плати. Това беше последното, което направи за мен преди да ме зачеркне официално от живота си.