[home of the restless heart]

Изглеждаше изнервена. Вероятно и той би бил, ако някой позвънеше на вратата му в единайсет и половина и нахълта без разрешение или някакво логично обяснение, което да е продиктувало действията му. Преди две години и половина вероятно щеше да прибави към тази изнервеност и едно криво изражение спрямо онзи, посмял да го измъкне от леглото с настоятелното си звънене. От година и половина обаче проблемът бе, че Езра трудно заспиваше. По навик си лягаше към десет и половина, но прекарваше дълго време гледайки в тавана. От два месеца не бе плащал кабелната и сега компания можеха да му правят единствено сивите снежинки, които пърхаха по екрана и се гонеха една друга. Някак не му липсваше събуждането със скучните новини на канал тринайсет и заспиването към три на фона на повторението на Джърси Шор по програма, която все още възприемаше за музикална след като едва ли не бе израснал с нея. За книги не можеше и дума да става. Нямаше нервите да се свие сред завивките или да се облегне назад в някое кресло и в продължение на часове да следи развитието на нечий живот. Затова обикновено към единайсет час ставаше и се навеждаше обратно над бюрото. В момента цялата му площ бе в части от часовник с аларма, преносимо радио и старото дистанционно на телевизора. След щателно оглеждане единствената потенциална жертва бе микровълновата, но осъзна, че ще му е нужна на сутринта, когато изтормозеният му организъм зажаднее за кафе, така че преглътна желанието да я пренесе в съседната стая и просто излезе. Имаше навика да си ляга с дрехите, защото знаеше, че рано или късно пак ще стане и съвсем вероятно бе да му хрумне да излезе някъде по никое време.
- Това не е начинът да ме накараш да науча езика.. – изпротестира, разтривайки челото си, където в момента кожата пулсираше от срещата с дебелия край на речника. Разбира се, не бе и начинът да го накара да говори, но русокосата бе в правото си да опита след като два пъти не получи отговор на един и същ въпрос. – Аз съм съседът от петия етаж.
Той също не знаеше коя е тя. Беше я засичал няколко пъти, докато прибираше поредната партида писма, напомнящи за крайния срок на тази или онази сметка, но нищо повече. Поне знаеше къде живее, защото едно среднощно посещение у младото семейство в близнаците или старицата с трите котки не го устройваше. Сега не си мислете, че търсеше нещо определено. Просто търсеше компания, а имаше наблюдението, че и тя не бе от най-поспаливите. Защо пък да не си побудуват заедно?
- Можеш да ми викаш Езра. – продължи и се изправи, поемайки по маршрута към кухнята. Веднъж бе направил грешката да посети старицата с трите котки, но поне вече знаеше, че всичките апартаменти в сградата бяха на един принцип. Различното тук бе, че липсваше стената към кухнята и тя бе направена по съвременен начин, в който се сливаше с хола. Определено му харесваше повече от варианта, който предлагаше старото строителство. Именно тази прилика го караше да се чувства у дома си и съвсем спокойно да претършува шкафовете преди да се обърне към домакинята си с едно крайно възмутено изражение. – Ама ти нямаш ли чай или кафе? С какво въобще черпиш гостите си?

Елеонора го погледна с най-затъпелия си поглед. Ама човека очи нямаше ли? Единственото  нещо,  което тя разполагаше в момента бе една не-толкова-купена-колкото-открадната бутилка скъпо шампанско, шоколадови бонбони и снакс за по-късните часове, когато решеше, че трябва да гледа някое ефтино реалити предаване.
- Не бях подготвена за гости, съседе. - изсъска тя през зъби и наклони глава, усмихвайки му се глуповато. Дори начина, по който се бе наместил на дивана ѝ, ѝ пречеше по някаква причина. Може би много свестен човек, който просто бе прибягнал до странни начини да се спаси от скуката, като например да нахълта в нечий апартамент непоканен, но просто я дразнеше. Дразнеше я гласът му, наболата му брада, която между другото тя бе сметнала за секси преди да бе нахълтал у дома ѝ - дразнеше я дори начина, по който се отнесе с речника ѝ, оставяйки го пренебрежително на масата.
-- Ако не забелязваш имам работа... - подкани го не толкова тактично русокоската, като не пропусна обаче да мине покрай бюрото си и да избута тайничко и тихичко архитектурните планове на един исторически музей в околността. Макар че вече не прибягваше толкова много до високо профилни обири на музеи, от време на време решаваше да се позаблява.
Като например сега. Преди една седмица картината на не чак толкова известен тоскански художник, съвременник на да Винчи се бе появила в този малък музей на половин час път от Балестрино и Елеонора Морети вече бе направила скицата на фалшификата, с който щеше да замени оригинала. След това щеше да се обади на няколко от любимите си клиенти и щеше да ги уведоми, че се е "натъкнала" на нещо рядко и не до там следено от полицията.
- Мога да ти предложа шампанско и бонбони със кокос, но ми изглеждаш повече на човек, който пие бира и се оригва на футболните мачове. Кафе на непознати не предлагам, скъпи.

//пп: извинявай за тоооооооооооооооооооооооолкова кратичката боза -.-

Езра изсумтя тихо, но все пак кимна по отношение на предложението. Майка му винаги го бе учила, че на почерпка не се отказва. Когато бе малък, му харесваше изключително много да получава захаросани резенки портокал или лимон от съседките или кексчета с ягодов пълнеж от библиотекарката, която се познаваше с майка му, но това бе до едно време, в което откри, че шоколадът все пак не бе най-питателната храна. В момента усещаше завръщащия се глад, който бе притъпил с няколко хапки останало от по-предната вечер пиле по китайски, но сами се сещате, че след престой в хладилника и повторно претопляне то имаше вкус на съставна част на хамбургер от верига за бързо хранене и съвсем не го устройваше. Съмняваше се, че бонбоните с кокос щяха да го задоволят, но може би поне отново щеше да залъже глада до сутринта, когато щеше да направи нещо по въпроса с храна и може би дори щеше да отиде до супермаркета на ъгъла. Не го устройваше единствено факта, че бонбоните бяха сладки, а сладкото обикновено му действаше като разядка. Шампанското пък бе типично женска напитка. Вино би приел, макар че и то звучеше някак не на място. Все пак не всеки ден се срещаше мъж в бар, който да си поръча вино, нали? Русокосата бе права, че предпочиташе бира, но имаше крайно лошо впечатление за него. Вярно, че пръскаше имидж на безделник и лентяй, но, за Бога, той дори не харесваше футбол. Имаше нещо в тази игра, което просто не умееше да разбере и в крайна сметка цялата гонитба на хора с петниста топка по зелен терен му изглеждаше комична и безсмислена. Още повече, че той дори не обръщаше внимание на телевизора в стаята си и затова говореше самия факт, че още не бе платил кабелната за два месеца, а вече започваше да получава уведомителни писма и за третия.
- Какво криеш там? – попита с любопитството на малко дете и надникна леко над рамото ѝ, предъвквайки един от бонбоните с кокос. Езра изглеждаше разсеян, но забелязваше дори най-малкия детайл и направо бе чудо, че толкова дълго време бе позволил на Савана да го върти на малкия си пръст, че накрая и да го натопи за онова, което сама бе измислила като план за действие. Русокосата се оказа ловка и прикри листите, но на негова страна бе силата и все пак успя да ги изтръгне от нея и да ги разлисти върху масичката в хола. Настани се обратно върху дивана и разгледа хилядите линийки и обозначения. В началото му изглеждаше като една безсмислена скица на нещо, което би могло един ден да бъде сграда. По-късно се захвана за тази мисъл и осъзна, че това всъщност е план на сграда. Съдейки по разположението на помещенията и обясненията встрани, това бе някаква обществена сграда – галерия или музей може би. Личеше си, че е нахвърляна набързо, но си личеше също, че бе направена професионално. Всички охранителните камери бяха обозначени, както и всички алармени системи и всякакви други системи, чиято цел бе да осигурят защита на онова, което се криеше зад четирите стени. Внезапно гладът му изчезна. Вече дори не изпитваше нужда да посегне отново към кутията с бонбони. Вместо това усети една приятна сладост в организма си, но не бе сигурен дали се дължеше да глътнатия бонбон или на факта, че май намери нещо, което поне за малко да разнообрази ежедневието му.
- Мога да помогна.. Тези камери са с централно захранване, така че лесно сигналът би могъл да се прекъсне или да се деформира изображението. Алармените системи са друга работа, но повече са на изключително прост принцип тип „часовникова аларма“, така че поне половината ще отпаднат от хоризонта. Зависи къде искаш да отидеш.. – при последните си думи Езра вдигна глава и спря поглед върху нея. Вероятно бе предизвикал известна доза учудване и изненада, когато съвсем спокойно предложи помощ за обир на каквато и да бе тази сграда. Дори сам изпитваше противоречиви чувства по отношение на казаното. Обеща си, че няма пак да тръгва по този път, но възможността за нещо ново и по-различно от разглобяването на домашни електроуреди бе неустоимо. – Е, какво ще кажеш?
През ум не му мина да попита защо ѝ бе да обира нещо или някого. Все едно бе нормално и действително бе за човек, който търси тръпка и разнообразие в живота си. Точно както за него бе да бута неща, които обикновено след настройката си не се бутаха…
- Само ако ми кажеш името ти обаче.. - досети се в последния момент, че не го бе чул, а бе някак странно тя да го познава, а той не.