Виктор Ражнатович

[You must be registered and logged in to see this image.]
Отдавна имаше чувството, че играе срещу него. Връзката му с Елица бе здрава и непринудена, някак естествена, до момента, в който Виктор не съгреши някъде. Изведнъж Елица стана студена и дръпната, някак далечна и несъществуваща. Светлите й очи го гледаха, но в тях липсваше пламъкът на безусловната обич. Дали не грешеше именно в това? Не бе отдавал достатъчно от себе си, за да я задържи, а сега, след три години отдаден, от нейна страна, брак, всичко се разпадаше. Той беше пестелив откъм любов, пестелив откъм нежност, но не и към желанието да има целия й свят. И го имаше. Елица бе скромна женица около тридесетте години от човешки произход, а той... доста по- младичък от нея. И богат. И Елица го обичаше или поне й личеше до скоро. Не го укоряваше, напътстваше го, водеше го в живота цели няколко години от уредения им брак.
Тази вечер, Виктор я гледаше и не намираше нищо свое в нея. Нямаше го усещането за обич, съществуваше бегло усещане за ненавист в погледа й. Изведнъж се появи и не изчезна през няколкото часа, които прекараха на една маса. Елица разговаряше спокойно, макар и повече от обикновеното. Беше русокоса, с прилежно прибрана коса. Беше и тунингована. Това удоволствие бе отнело на семейството му няколко незначителни хиляди. Не веднъж баща му изтъкваше, че му е нужна естествено красива съпруга, но мнението на доведената му майка беше решаващо. Според нея не можеше да бъде по- щастлив. Въпреки скъпия си тунинг, Елица не си позволяваше да флиртува с друг пред очите му. Не му изневеряваше или поне не го оставяше да разбере тези подробности. От своя страна, Виктор беше прекалено зает със собствените си желания, за да обърне внимание на Ели. Но сега чувстваше, че я губи. Вече я беше изгубил. Бе изтекъл срока й на годност и вече проявяваше странични ефекти.
– Виктор, бихте ли ме последвали, любими? – попита сдържано Елица и се изправи от мястото си, озадачавайки останалата част от семейството.
Младият мъж се изправи с отегчена усмивка и повдигна неразбиращо рамене, когато съпругата му се обърна с гръб към масата, а погледите се насочиха към него. Беше висок и строен, русоляв, но не съвсем. Наистина млад. Но пък, хвани си кака да те отрака. Пристъпи уверено след нея и със заговорническа физиономия, която прикриваше притеснението, зараждащо се в гърдите му.
Затвори вратата след себе си и се обърна към жената в елегантна синя рокля.
– Е, за какво си се сетила, любима? – попита Виктор и се облегна на рамката на вратата. Скръсти ръце и се усмихна галантно.
– Не искам повече да бъда Ражнатович – рече Елица и подаде дълъг плик към него. – Това са документите. Подписвате ги и се разделяме по живо, по здраво. Не искам да взимам нищо, само себе си и малко багаж, това е всичко.
Виктор остана безмълвен. Не беше стреснат. Не беше еуфоричен. По- скоро равнодушен. Трябваше ли да подпише без бой и после цялото му семейство да се обърне срещу него? Или трябваше да вдигне жесток скандал на тази жена, за да обори всичките й мисли и да я запази за известно време. Докато не почине. А, това беше много вероятно в нейния случай. Стресът, който преживяваше всекидневно не беше здравословен за обикновен човек.
– Елица... доста радикално решение си взела – сърцето му се сви за миг, но после се възвърна към нормалния ритъм. – Знаеш, че няма да си тръгнеш от тук жива и здрава.
– Ако ме пуснете, Виктор, няма да има подобни проблеми, нали? Вие не наранявате хората – с надежда изказа Елица и побутна документите в ръцете му. – Вие сте млад, какво мога аз да Ви предложа на този етап?
Виктор подписа смирено документите. Не искаше да отговаря на въпроса й. Защото отговора нямаше да се хареса на никого. Пусна я да си събира багажа и се върна на масата. Тягостно мълчание се бе настанило между присъстващите членове на семейството. Имаше голямо семейство. Няколко сестри, приблизително четири, двама братя и две бебета на път. Нима имаше значение дали той щеше да продължи рода? Имаше толкова много наследници, които да го направят.
– Не си упълномощен да прекъсваш брака си – тропна по масата Ражнатович Старши с треперещата си ръка. Вече беше немощен, но го биваше в правенето на деца. – Няма да посрамваш семейството ми! Или ще се върне или ще загине.
Едва си поемаше дъх, но успя да се изправи от мястото си и бавно да тръгне към вратата.
Виктор не вярваше да изпълни заканите си, затова остана на мястото си и продължи с вечерята. Няколко часа по- късно се натъкна на разстреляната като животно Елица. Лежеше просната по лице, в бялата си рокля, върху тревата.
– Всички се махайте от тук – бесен изрече Виктор, докато се надвесваше над русокосата. Прехапа долната си устна и се обърна към стъписаното си семейство. Не достатъчно стъписани, за да обърнат внимание на липсата на всякаква емоция по лицето на Ражнатович Старши. По- учудени изглеждаха, когато Виктор красноречиво ги изгони от дома си. – Събирате си нещата и изчезвате. Никой от вас няма да живее с мен –процеди през зъби той.
– Ама бате, аз обичам при теб – натъжи се малкото му братче.
– Казах нещо, лицемерче малко!

Болеше го за Елица, но повече го болеше за изгубения контрол над живота си. Разстрелването й беше повод да преустанови отношенията си с баща си. Да прекъсне тези отношения и да се справи сам. Не беше Алфа, едва ли някога щеше да бъде, но се чувстваше като господар.

Victor Raznatovic| 24 години| Притежава застрахователна компания| FC: Boyd Holbrook | Медиум

welcome <3