Joanna;;

||Queeny Gremby||22|| Citizen|| katie mcgrath



[font=Georgia]Отказа срещата.
Не искаше да ги вижда, не искаше изобщо да чува румънска реч около себе си и мирисът на чесън, наблъскан в слонски количества във всяко едно ястие да прогаря ноздрите й, предизвиквайки лакомото свиване на стомаха й и желанието да се натрови качествено с някой от наредените на масата в глинени съдове буламачи. Умишлено не беше слагала в устата си никакъв чесън толкова години и перспективите й не включваха излишни разходи за дъвки и други алтернативни начини за освежаване на дъха; беше греховна самата идея за повреди перфектната си устна хигиена в името на малко от онова отдавна забравено влашко щастие, от което толкова дълго и успешно вече бягаше. А знаеше, че точно това ще се случи, ако последва примера на добрите момиченца и за празниците отскочи до Букурещ, застоявайки се повече от час и половина в компанията на сбърканото си семейство, чието приповдигнато настроение, бликащо от телефона, най-вероятно се дължеше на факта, че щяха да имат повод да пият и по-късно да тропат с юмруци по масата, когато някой ги напъха в дефиницията за ‘битови алкохолици‘.
Се поате., бе казала тя. Може би.
А може би при нея беше новото НЕ.
И така, тя не отиде. Може би щеше да иде миналата година, може би и пò миналата.
Можеше да отиде, да. Но защо да го прави, след като се бе въздържала петнайсет години? Най-малкото – нямаше никакъв смисъл.
Манталитетът им й беше до болка познат и на нея не й харесваше тази мисъл. Когато беше по-млада се молеше за силен културен шок, черепна травма или някакъв друг инцидент, достатъчно интензивен, за да й докара амнезия и да забрави всичко, което знаеше за тези хора. Не беше и трудно човек да се досети защо е офейкала, затова когато някой повдигнеше въпроса относно причините за бягството й, тя не отговаряше както се очаква да отговори един нормален човек. Лигавеше се. Увърташе. Стреляше сарказъм наляво и надясно сякаш е оръжие за масово поразяване и колкото и любопитен да бе човек, усилията на Том Круз бледнееха пред опитите да се изкопчи точен отговор от нея. Никога не отговаряше с ‘да‘ или ‘не‘. Се поате. Точно като майка си, фактът за чието съществуване я беше отказало от вярата в някоя всевиждаща висша сила като Бог, например, и молитвите й за амнезия останаха да висят във вселенското пространство без никакъв отзвук. А когато вселената реши да обърне гръб на Куиний, Куиний също й обърна гръб и с тяхното приятелство бе до там.
Тъмна фигура парадоксално проряза мрака и с нечовешко плавни стъпки продължи пътят си, сякаш не забелязва единствената мислеща форма на живот на улицата – Куиний –, но когато дистанцията между тях не беше повече от един замах с вещерски нотки, фигурата спря. И се ухили. Момичето бе почти готово да заложи на класиката и да фрасне в лицето този непознат, но когато осъзна чия четка за зъби щеше да пенсионира, мускулите й се отпуснаха, следвайки примера на притесненията й.
- Стош?
Това не бе въпрос, колкото и заблуждаваха въпросителният знак в края на изречението и интонацията, изразяваща по-скоро изненадана констатация. Чуждата усмивка се разшири и устните оформиха нещо, бързо изплюто на румънски и следователно – останало неразбрано от жената, която беше изпаднала в краткотрайна пародия на унес, изразяващ се в тъпо изражение и леко отлепила се от горната долна устна. Стош се оказа принуден да щракне с пръсти пред лицето й, за да я върне обратно в ситуацията, в която и двамата се бяха оказали по нейна вина, и Куиний бавно, почти театрално, завъртя очни ябълки и простреля мъжа право в очите с объркано като на котка във виетнамски ресторант изражение.
- Какво ти стана? – усмивката отново се разля на лицето му. – Това трябваше да е момента, в който ми се хвърляш на врата.
- Н-не... – лицето й помръкна и главоболието на махмурлука подло започна да пълзи по слепоочията й, карайки я несъзнателно да ги разтрие с един незначителен и почти вторичен жест. – Нещата вече не стават така, Стоши.
Усещаше как той бе готов да я контрира с „Че кое му е различното?“ и нямаше да има нищо против, стига да разкараше същия този акцент, който самата тя все още не бе съумяла да заличи напълно. Начинът, по който езикът й оформяше заучените перфектно с годините чуждестранни думи, я дразнеше понякога, когато се замисляше над това, и беше в състояние да я изкара извън нерви, когато бликаше от някой друг. Особено ако този някой бе свързан по някакъв начин с онзи югоизточеноевропейски народ, който държеше изключително много на добрата репутация и положителното хорско мнение, и същевременно правеше всичко възможно да се изкара по-черен и от дявола. Да се издигне докато същевременно се валя в калта. Да прави всичко за семейството си докато същевременно го унищожава. Брат й... Той беше изключение. Или не беше? Трудно й беше да прецени, въпреки че и той като нея бе поставил под името си табелка „родо-отстъпник“ и даже изобщо не се бе чувал с Лакатусови от както ги е напуснал. Това беше едната разлика между него и Куиний; другата беше алкохола, отчасти заради който бе избягала, само за да се превърне в алкохолик без време, а Стош не бе близвал и капка спирт, беше сигурна в това. Да, той беше доста добро изключение, с което тя не можеше да се сравнява.
- ... Какво имаш предвид?
- Ами... – тя не знаеше как да продължи. Бе му звъннала с намерението да си уредят среща, но когато той се съгласи, тя реши да не го праваят и му даде някакво блудкаво обяснение, чието съдържание дори не помнеше. След два дни обаче Куиний, бидейки... Куиний, си завлече задника на уличката, където щеше да се състои прясно отказаната среща, и брат й, бидейки истински брат на сестра си, се появи. С четири часа закъснение, но не бе забравил биполярния характер на всички нейни решения. – Аз... Такова... Кажи го, не се чувствам добре. Чао.
Врътна се рязко и с бързо тракане на високите си токове по глухата улица обезмисли всички разходи на Стош, който бе дошъл тук, използвайки самолет, автобус, такси и много нерви покрай тези три неща. Остави го да стои като безполезен музеен експонат в тъмното и дори не се обърна, за да го види дори от чисто любопитство, макар и той значително да се бе променил от времето на последната им среща. Увила ръце около тялото си, забила брадичка в гърдите и очи в леко приповдигнатите върхове на движещите се черни обувки, зави при първия ъгъл и намали скоростта до половин изкълчен глезен в минута; брат й нямаше да я последва, не беше човек, който да тича по който и да е. Пък и прекрасно знаеше, че този случай нямаше да е прецедент и съдбата щеше да продължава да ги среща отново и отново – братът и сестрата, толкова различни един от друг, че човек би взел съвместната им история за някакъв виц и истинността винаги щеше да е поставяна под въпрос. Не беше и човек, който да съжалява за вече минали неща без възможност да бъдат променени, но от човешката гледна точка, каквато липсваше на сестра му, беше странно.
Куиний обаче не знаеше какво прави. Никога не е знаела.
Догади й се. Успя да възвърне равновесието си микро секунда след като гравитацията обяви война на вестибуларния й апарат, и без това разклащан допълнително от шестнайсет сантиметровите тънки токове, които бяха мазохистичният й избор на обувки за целия ден. Не ги бе сваляла от сутринта. А сега трябваше да е към десет, десет и половина вечерта. Не я интересуваше особено. Гаденето продължи през кратката пауза, докато световъртежът изчезне, и се изпари тотално когато под многозначителното оглушително подсвиркване на някакъв пияница Куиний влетя в някаква долнопробна кръчма и си поръча водка. Цяла бутилка.
Не. Тя не знаеше какво прави.
Слабо я интересуваше.
Бог да пази кралицата.

welcome