▶Добре дошли!
в Балестрино
в Балестрино
На пръв поглед, малкото градче Балестрино, изглежда идеално за отдих, разходка сред природата и тишина, която големият град не може да предостави.
Само дето това китно градче, което изглеждаше така недокоснато от злото, криеше своите най-тъмни тайни. Хората изчезваха в гората, предполагайки се, че са отвлечени, но отново - без никакви доказателства. Нямаше нито кой да се обвини, нито какво да се направи. Някои посочваха с пръст укриващите се престъпници, но нищо не водеше към тях, изглежда напълно невинни. Други път смятаха, че присъстват някакви демонични, паранормални същества, които им причиняваха всичко това. Всеки сам избираше в какво да вярва.
▶Вие сте влезнали
като
като
Вход
▶Какво ново?
Latest topics
▶Екипа
Vincent.
▶administrator
- n.o.r.a.△
▶administrator
Charles Darwin
▶administrator
.△.VIVIAN
▶moderator
orion·
▶ moderator
Alexandra..
▶moderator
▶Top posters
Emmanuelle Morgenthau;
2 posters
Balestrino :: Персонажи :: Досиета
Страница 1 от 1
Emmanuelle Morgenthau;
[You must be registered and logged in to see this image.]
Емануел Моргентау. 19. човек. fc: kaya scodelario
Емануел Моргентау. 19. човек. fc: kaya scodelario
Самото име Емануел подсказваше за известна доза екзотичност и несдържаност. Като дете имаше известни проблеми с концентрацията, както и навика да хапе устни без причина или да чопли пръстите си покрай ноктите след като дълго време бе борила порива чисто и просто да захапе самите нокти и даги изгризе до кожа. Сега имаше къс маникьор, по чието състояние си личеше, че се поддържа ежеседмично. В момента липсваше нанесен лак, но всички знаеха за страстта на брюнетката към ярките цветове или металическите нюанси на злато и сребро. Понякога дори черният или червеният цвят вършеха работа. Без капка емоция по лицето си приличаше на баща си, макар че безспорно носеше всякакви белези на майка си. Покойната Ферн, която Емануел не познаваше, имаше детско и слънчево излъчване на всяка една от снимките в семейния албум. Може би ако все още бе жива, буйната страна от характера на Емануел нямаше да е така здраво потисната. Вероятно положението би могло да се смекчи, ако случайно петнайсет години от живота си бе посещавала нормално училище, а не академията за млади дами ‘Уинифред Морган’, кръстена на крайно симпатична жена с розови кашмирени костюми и кръгли очила, която отдавна не бе сред живите. Там Емануел научи тайните на тактичността, деликатността и финеса. Научи също как да ходи правилно с изправени рамене и повдигната брадичка, как да пие чай с лимонов кекс и да обсъжда книги, спадащи към световната класика. Академията даваше знания също за игнориране на конфликтите, а също как да отстраним противника без да влизаме в пряк контакт с него, което напълно изключваше вероятността на територията на това учебно заведение да се чуя груби думи или викове, нито по пода да се въргалят момиче, дърпащи се за косите.
В момента Емануел седеше на стола в кабинета на баща си. Не върху малката табуретка, която обикновено заемаше, когато искаше да поговори с него, както правеха клиентите му. В момента седеше на онова рубинено червено кресло с позлатени орнаметни отстрани, което напомняше част от декор на филм, разказващ за викторианската епоха. Светлината едва се провираше между тъмните завеси, които обичайно бяха дръпнати, но днес някой бе забравил да си свърши работата.
- Желаете ли да разтворим завещанието на баща ви, госпожице Моргентау? – попита слабият и висок мъж, който изглеждаше малък и нищожен, седящ върху табуретката, която едва сега Емануел осъзна, че бе малко по-ниска от бюрото или стола. Просто кимна. Академията я научи, че не бива да оставя отговорностите за утре, а това си бе една чисто формална отговорност. Не я интересуваше чак толкова много завещанието на покойния господин Моргентау. Двамата рядко разговаряха и въпреки че го обичаше по един особен начин, Емануел не се чувстваше задължена да се придържа към тази негова последна воля. С треперещи ръце мъжът разтвори плика и намести кръглите очила върху кривия си нов преди да прочете написаното.
- Ако четеш това, скъпа ми Емануел, то тогава аз вече не съм сред живите. Съжалявам, че вероятно не съм бил бащата, когото ти заслужаваше. Съжалявам, че не съм бащата от мечтите ти. Честно казано, не съм сигурен дори дали бях идеалният съпруг, защото ако бях едва ли майка ти би ме изоставила толкова рано. За съжаление такъв е животът; рано или късно всичко изчезва. Като моя единствена дъщеря, завещавам цялото си имущество на теб. Джоузеф Моргентау.
- Бихте ли ме оставили сама? – обърна се не само към мъжа с кръглите очила, но и към Мария, която я бе отгледала и продължаваше да живее с тях, Ана, годеницата на баща си, и Стийв, близък приятел на починалият, който понякога играеше ролята на иконом или нещо смътно подобно. С хлопването на вратата Емануел почувства как празнината я поглъща. Какво се очакваше да направи сега? Винаги имаше кой да я контролира – обикновено баща й или мадам Локхарт, директорката на академията. Сега нямаше кой да потиска онази непозната за нея страна на характера, която си бе изконно нейна по право, наследена от майка й, но твърдо дълго принуждавана да се крие в сенките. Всичко това я задушаваше и съвсем естествено бе да помоли Ана да наследи къщата вместо нея, а тя да опита да започне на чисто. Лошото е, че когато действаше сама, нищо не вървеше по план.
В момента Емануел седеше на стола в кабинета на баща си. Не върху малката табуретка, която обикновено заемаше, когато искаше да поговори с него, както правеха клиентите му. В момента седеше на онова рубинено червено кресло с позлатени орнаметни отстрани, което напомняше част от декор на филм, разказващ за викторианската епоха. Светлината едва се провираше между тъмните завеси, които обичайно бяха дръпнати, но днес някой бе забравил да си свърши работата.
- Желаете ли да разтворим завещанието на баща ви, госпожице Моргентау? – попита слабият и висок мъж, който изглеждаше малък и нищожен, седящ върху табуретката, която едва сега Емануел осъзна, че бе малко по-ниска от бюрото или стола. Просто кимна. Академията я научи, че не бива да оставя отговорностите за утре, а това си бе една чисто формална отговорност. Не я интересуваше чак толкова много завещанието на покойния господин Моргентау. Двамата рядко разговаряха и въпреки че го обичаше по един особен начин, Емануел не се чувстваше задължена да се придържа към тази негова последна воля. С треперещи ръце мъжът разтвори плика и намести кръглите очила върху кривия си нов преди да прочете написаното.
- Ако четеш това, скъпа ми Емануел, то тогава аз вече не съм сред живите. Съжалявам, че вероятно не съм бил бащата, когото ти заслужаваше. Съжалявам, че не съм бащата от мечтите ти. Честно казано, не съм сигурен дори дали бях идеалният съпруг, защото ако бях едва ли майка ти би ме изоставила толкова рано. За съжаление такъв е животът; рано или късно всичко изчезва. Като моя единствена дъщеря, завещавам цялото си имущество на теб. Джоузеф Моргентау.
- Бихте ли ме оставили сама? – обърна се не само към мъжа с кръглите очила, но и към Мария, която я бе отгледала и продължаваше да живее с тях, Ана, годеницата на баща си, и Стийв, близък приятел на починалият, който понякога играеше ролята на иконом или нещо смътно подобно. С хлопването на вратата Емануел почувства как празнината я поглъща. Какво се очакваше да направи сега? Винаги имаше кой да я контролира – обикновено баща й или мадам Локхарт, директорката на академията. Сега нямаше кой да потиска онази непозната за нея страна на характера, която си бе изконно нейна по право, наследена от майка й, но твърдо дълго принуждавана да се крие в сенките. Всичко това я задушаваше и съвсем естествено бе да помоли Ана да наследи къщата вместо нея, а тя да опита да започне на чисто. Лошото е, че когато действаше сама, нищо не вървеше по план.
Emmanuelle;- Citizen
- Брой мнения : 192
Join date : 16.11.2013
Balestrino :: Персонажи :: Досиета
Страница 1 от 1
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите
|
|
Съб Дек 21, 2013 11:49 am by nemesis;
» soldier on, sodier on
Вто Дек 03, 2013 10:51 pm by - n.o.r.a.
» Търся си другарче, за Рп.
Вто Дек 03, 2013 10:09 am by Alison
» Alison
Пон Дек 02, 2013 10:11 pm by - n.o.r.a.
» Galaxy Night
Нед Дек 01, 2013 4:46 pm by Emmanuelle;
» i need a little help.
Нед Дек 01, 2013 4:19 pm by George Wilson
» What the girls want :Alexandra & Emmanuelle:
Съб Ное 30, 2013 10:30 pm by Emmanuelle;
» And I remember all those crazy things ya said. You left them running through my head. You're always there. You're everywhere. But right now I wish you were here. - [ rose and adrian ]
Чет Ное 28, 2013 5:37 pm by Rose Queen
» 3 months ago.
Чет Ное 28, 2013 2:12 pm by George Wilson