Световна застрахователна компания

[You must be registered and logged in to see this image.]

Седалището на фирмата, която Виктор Ражнатович наследи от семейството си като единствен потенциален наследник и най- голямото им живо дете, се намираше в центъра на града в голяма лъскава сграда. Неговата сграда. Но, както можете да се сетите, едва двадесет процента от тази сграда се заемаше от тукашния офис на неговата фирма. Предпочиташе да няма много хора на главата си, но работата да се върши качествено, отколкото да се бута със седемстотин говеда, готови да лазят по земята, за да бъде удовлетворен от резултата той. Да се бута с двеста си беше доста по на оферта.
Затова държеше малко хора в близкото си обкръжение и като съвестен гражданин ходеше всеки ден на работа. Не се бе намерила причина, поради която да отсъства системно и нямаше изглед за подобна. Затова умерено си даваше почивка събота и неделя и ходеше в петък вечер по баровете. Съвсем нормално за мъж на неговата възраст. За своите 24 години можеше да каже, че кариерата бе на първо място в полезрението му. За година бе успял да пожъне достатъчно успех, за да каже без притеснения, че го биваше за сега.
Но имаше един проблем, който го убиваше в последно време. Онова огромно обезщетение, което трябваше да изплати компанията му в следствие на смърт. Кой тъпак (баща му) бе сключил подобна неизгодна застраховка, при която цялата фирма страдаше? Може би трябваше да преустанови всички направени до сега застраховки, защото хората скоро щяха да почнат да измират, а Световна застрахователна агенция да се погребе на равно с тях. Разгледа за последно документите, които бе предоставила една симпатична служителка по отношение на обезщетението. Призляваше му при тези цифри. В най- добрия случай щяха да изплатят пет или шест цифрена сума, в най- лошия – седем цифрена. Надяваше се късмета да поеме в негова страна и всичко да бъде отсъдено в полза на компанията.
На вратата на кабинета му се почука и някак си дори не му се даде шанс да реши дали иска или не да приеме това посещение. Беше решено, че трябва да бъде обезпокоен.
– Господин Ражнатович, госпожица Моргентау е в асансьора и се качва насам – същата служителка бе зачервена, задъхана и готова да припадне.
Защо всички се притесняваха толкова от появата на тази госпожица? Ражнатович, все още не се бе срещал с нея и не можеше да отсъди. Той кимна и отпрати притеснената. Значи всеки момент щеше да се разбере кой от случаите е.

Изискана сграда с остъклени стени и пълна с костюмирани индивиди. Не бе първата, която вижда и нещо й подсказваше, че няма да е последната. Напомняше леко на адвокатските кантори в Ню Йорк, който през детството си посещаваше заедно с баща си; причината – неговата работа. Джоузеф Моргентау вероятно все още щеше да праща лошите в затвора или да им урежда безпроблемно оневиняване срещу солидни суми, ако не бяха честите му залитания към алкохола и в частност бърбъна. Все повтаряше, че е здрав като бик, когато в края на деня си наливаше по една чаша, захапал поредната пура, за да отпразнува постигнатите споразумения в противниковата страна. Навикът да пуши поне по кутия пури на ден, ако обстоятелствата го позволяват, караше Емануел да мисли, че по-скоро би умрял от рак на белия дроб отколкото от нищожни проблеми с черния дроб. Явно в някоя от сделките си господин Моргентау действително се съгрешил, защото издъхна в агония, която продължи близо седмица, но през целия период той отказа да предаде бърбъна или пурите, нито да посети болница. Емануел все още помнеше как всичко започна по време на вечеря и за известно време изглеждаше като някаква стомашна инфекция, която ще отшуми след ден-два. После се появиха всички кървави сцени и среднощни викове, които я будеха. През последните дни мъжът бълнуваше и викаше името на покойната й майка, което бе сигурен знак, че не му остава много. След срещата с гробаря, чийто празен поглед я изплаши, но след това привикна към него, дойде време да разтваряне на завещанието и след като го предаде в ръцете на Ана, Емануел не се чувстваше свързана с миналото по никакъв начин. Малко след празнината, която я погълна, се появи една лекота и волност, която я върна обратно към живота. Естествена реакция на деветнайсет години живот в затвор бе заживее на ръба, а никой не го правеше по-добре от човек, който няма какво да губи. Самият адреналин я караше да се чувства жива. Това обясняваше некомфортността, която пораждаше изкачването по асансьора на тази лъскава сграда в черна рокля малко над коляното и кремаво само отгоре. Преди тихото звънване на асансьора, оповестяващо достигането на желания етаж, Емануел опита да си представи поредната личност и стигна до заключението, че единственият тип обществени чиновник, който не е видяла бе нисък и закръглен мъж с оплешивяващо теме и румени бузи, което има неоспорима страст към лимонени резенки. Покорно последва жената, която я посрещна, а след това я въведе в кабинет с изглед към предградията на града.
- Вижте, не ме интересува застраховката или на чие име е записана. Ако толкова настоявате, мога да ви дам номера на годеницата му и с нея да обсъдите подробно въпроса. – избълва на един дъх, настанявайки се на един от двата свободни стола от едната страна на бюрото преди дори да си е дала сметка, че мъжа пред нея съвсем не бе онова, което очакваше да завари с този кабинет.

Виктор Ражнатович изглеждаше замислен над това, което можеше да направи, когато вратата се отвори, този път съвсем без да се почука. Започна да свиква в кризисни ситуации изобщо да не се грижат за личното му спокойствие. Напоследък всички бяха под напрежение, а той се разхождаше с голяма усмивка по етажите и поздравяваше всички. Друг път беше отвеян или замислен, а в трети случаи избягваше да излиза от кабинета си и да приема посещения, за да не поеме допълнително негативизъм в себе си покрай останалите.
Този ден, макар и желаещ да остане сам, Виктор нямаше такава възможност. Беше неотложно да се срещне с тази госпожица Моргентау, от която хората някак си се страхуваха или пък просто предизвикваше болно уважение във всички. Остана приятно изненадан от спретнатия външен вид на младата жена. Всъщност, не се бе съмнявал, че ще е спретната, но младата й външност го удиви. Та тя едва ли бе по- голяма от него. Бас даваше, че нямаше двадесет и две, макар да бе узряла на възрастта, на която беше. Примигна лекичко срещу нея, докато се изправяше бавно. Отвратителния навик да дъвче дъвка в най- неподходящите моменти не му изневери дори сега. Дъвчеше плодовата си дъвка, макар и със затворена уста. Изглеждаше небрежно в тъмния си костюм именно благодарение на тази дъвка. Не всяваше респект, а по- скоро предразполагаше към спокойствие.
Изведнъж се скова. Тя какво? Не можеше да повярва. Та те говореха за същинска сума и в същото време направо му се отказа да я изплати. Сякаш току що стана жертва на скрита камера. Огледа се несигурно в търсене на някакъв белег, по който да разпознае, че госпожицата наистина се шегуваше, но такива признаци не съществуваха. Размърда листата по бюрото си забързано и измъкна един определен.
– Емануел Моргентау – прочете на глас Ражнатович. – На Ваше име е, сигурен съм.
Настана тягостно мълчание. Явно и това нямаше да я накара да прояви достатъчно интерес. Чувстваше се адски длъжен да я макар да си вземе парите, макар да му прилошаваше като си спомни, че джоба му доста ще олекне.
– Госпожице Моргентау, говорим за шест цифрена сума. Не искате ли поне да си помислите?

Това трябваше да е шега. Хора като него Емануел бе виждала на по-различни места от лъскави сгради с костюмирани индивиди, където единствено на жените бе позволено да са млади и привлекателни. Мъжът бе твърде млад и.. – не си позволи да изрече думата -, за да е собственик на застрахователна компания. Не бе изключено да замества някого, но бе изрично казано, че е наложително да говори със собственика преди да се направи нещо по отношение на застраховката, а се съмняваше човекът да си уговори среща за ден, в който ще отсъства и ще бъде заместван, но бе възможно да е някаква извънредна ситуация. Мислите й се изместиха от външността към думите му. За собственик на застахователна компания не изглеждаше толкова умен, но поне може да се извини с русите си коси. Разбира се, че застраховката бе на нейно име. Баща й едва ли предполагаше, че тя няма да се интересува от имуществото или застраховката му, когато бе писал завещанието си или бе подписвал настоящата сделка.
- Възнамерявате ли да седнете? Създавате ми известно неудобство, нали разбирате. – попита със съвсем равен тон Емануел. Просто не смяташе за редно да съсредоточава вниманието си върху тялото му, когато при такива делови разговори човек се гледа в очите, а не приемаше за нужно са вдига поглед само защото мъжа бе благоволил да покаже малко уважение да се изправи при нейното влизане.
- Разбирам ви. Застраховката е на мое име, но нямам потребност от тези пари, ако ще и десетократно повече да ми предлагате. – обясни по-бавно от преди и се надяваше този път да бъде разбрана. Нямаше нервите да се занимава с това, а се предполагаше, че трябва да ги има. Нали на това ги учеха в академията? Търпение, деликатност, дипломация. Все едно нищо не бе запомнила от петнайсетте години там. – Ситуацията със завещанието бе идентична, но без възможно да опълномощя годеницата му Ана като пряк наследник и да се измъкна. Не предлагате ли нещо подобно?
Парите наистина си струваха преговорите, дори и да не получеше всичките, а само половина или четвърт. Ако се водеше от материалното, би се замислила преди с толкова лека ръка да предлага да се прехвърлят на някой друг. Само че Емануел бе изживяла детството си сред разкоша на материалното и като всяко дете искаше да опита от другата възможност, при която не разполагаше с повече от нужното и честно казано така се живееше далеч по-лесно.

Седна обратно на мястото си като по команда. Сам не бе усетил колко дълго време остана прав. Сега, когато присядаше усещаше едва забележимо напрежение в коленете си, което бе създадено от пет минутното, постоянно изпънато състояние на краката. Облекчението от сядането му в мекия стол бе на лице и лицето му стана някак по- спокойно. Обикновено Виктор беше спокоен, но настаналото напрежение покрай тази застраховка се отрази и на неговото душевно състояние. Най- хубавото в случая е, че си получи стресовата доза за месец напред и след като уреди тази работа нямаше да му се налага да се притеснява за друго.
– Вижте, госпожице Моргентау, ние не предлагаме такива услуги. Все пак, не съм нотариус, нито пък отговарям за това какво ще се прави с парите или на кого ще бъдат предадени – обясни съвсем учтиво Виктор и прокара ръка през непокорната си руса коса. Някой ден трябваше да направи нещо с нея, дори това да значеше, че ще се наложи да я отреже. – Моята работа стига до изплащането на сумата, нищо повече. После не е моя работа какво ще направите с тези средства. Може да ги дарите или да ги оставите на... хмм... годеницата на застрахования.
Сви рамене и посъбра разпиляните неща по бюрото си. Беше неподреден и като цяло живееше в творчески хаос, който подпомагаше мисловната му дейност. Само не разбираше къде бе проблема между този начин на живот и неговата способност да бъде лидер. А Ражнатович наистина не го биваше. От друга страна, макар и не лидер, той беше просто манипулатор и за момента това му вършеше работа. Русите му коси и красиво лице можеха да продадат и най- неизгодната застраховка, която съществуваше на света. Полагаше и повече усилия от другите, за да научи всички правни точки, които му бяха нужни и всичко, което предлагаха.
– Знаете ли... обикновено клиентите ни си търсят парите, не ги отказват.

Не съзнаваше, че го прави, нали? Естествено, че не съзнаваше. Вниманието му бе изцяло погълнато от сделката. Емануел не разбираше защо бе толкова важно тези пари да бъдат изплатени като цяло. Вероятно отново страдаше от липса на конрецнтрация. За разлика от всеки друг път, когато бе по-малка, сега ясно съзнаваше, че трябва да се концентрира върху разговора, но просто нямаше нужната воля. Откриваше очарованието във всеки детайл, във всеки малък жест от страна на русокосия, породени от вътрешното му неспокойство. Не трябваше да мисли колко силно пожела също като него да прокара пръсти през косата му, за да види по какъв начин ще паднат кичурите този път. Съзнаваше, че в говореше от името на хармоните си този път, а това бе чиста проба физическо привличане, но в академията не я бяха учили да се отдава на това. Бяха я учили да концентрира внимание върху думите, да владее процесите в тялото си и да не им позволява да се проявяват посредством невербална комуникация, защото дори тя бе важна в разговора. Така че трябваше да остане с изпънат гръб и да намери точните думи.
- Добре, господин Ражнатович,... – започна преди дори да бе обмисли думите си, така че се наложи да спре. Все още срещаше известна доза затруднение при концентрацията. Опита да се съсредоточи като срещне погледа му, но дори светлите му очи я отвеждаха в неправилната посока, така че накрая Емануел завъртя поглед из кабинета. Оглеждаше стените, загледа се в изгасените за момента лампи по тавана, спря върху различните шкафове, в които се държеше Бог знае какво. – За каква сума по-точно говорим?
Не сметна за уместно да коментира, че повечето хора едва събираха средства за застраховка, а и обикновено тя бе малка по размер и тъй като на тях винаги им трябваха пари, винаги си ги искаха естествено. Какво можеше да направи Емануел с тях? Колкото повече време прекарваше в този кабинет, толкова повече размисляше дали да ги даде на Ана. След отварянето на завещание се бе убедила, че тази жена, впрочем като всяка друга, е жадна за пари. Харесваше идеята за дарение. Можеше да направи нещо скромно за академията, а друга част би могла да дари с благородна цел. В никакъв случай обаче нямаше да приеме цялата застраховка, защото познаваше фанатичността на баща си и знаеше, че вероятно бе застраховал много повече от обичайното.

Виктор беше улисан в това, което говореше, улисан в работата си, съсредоточен във всички възможни странични неща, но не и в самата госпожица Моргентау. Сякаш умишлено избягваше момента, в който трябваше да спре погледа си върху нея и да си каже „О! Ето каква естествена младост пропусках, докато бях женен за Елица”. Не искаше да осъзнава този факт, защото бе напълно сигурен, че е вярно. С периферното си зрение наблюдаваше Емануел и можеше да заключи, че бе на около 18 или малко по- голяма. Осемнадесет имаше. Въпросът бе колко години отгоре бяха наяве.
По едно време прекъсна мисълта си и я погледна, докато щракаше с химикалката. Изнервящ тик, който не се отразяваше само на него, а и на останалите. Но, като че Емануел да не беше много заинтересована, затова продължи и така, докато не стигнаха до заветния въпрос: колко пари й дължеше. Изприщваше се при спомена за тази сума, но не можеше да й предложи по- малко. Някой служител щеше да се разговори и хоп! Комисията по потребителските права щеше да цъфне без време, да направи инспекция и да осъди компанията му. Ако пък на Моргентау не беше доволна и смяташе, че заслужава повече- пак щяха да се съдят и едва ли щеше да изплати повече от замисленото, но тогава щеше да има допълнителни разходи по делото.
В общи линии стискаше палци всичко да е наред по отношение на най- важния въпрос.
Грабна едно лепкащо листче от купчината и изписа сумата. Подаде го към нея, надигайки се леко от мястото си, а после се облегна назад и преплете пръстите си, облягайки брадичка на тях.
– Приемете го така, иска ми се да Ви попитам дали можем да изплатим сумата на части – рече Ражнатович, за да подсили ефекта от сумата в „най- добрия случай”.
Усмихна се чаровно и предъвка два пъти дъвката, а после дискретно я извади от устата си и я хвърли в кошчето под бюрото. Приближи се със стола напред. Лактите му опряха дървената плоскост. Размърда се някак неспокойно на мястото си и после попита директно:
– Госпожице Моргентау, колко подсъдим мога да стана, ако практически, евентуално, Ви поканя на среща?

Нямаше как, наложи се да върне поглед върху Виктор, но за минута, след това го сведе към листчето. Пое го и усети онова познато наелектризиране по кожата си, която се опря в неговата. Не се бе замисляла, че именно при такива ситуации се пораждаше така нареченото ‘удари ме ток от тебе’, което малките деца заявяваха на сърдит тон помежду си или към родителите си, които ги дърпаха при последните няколко метра от входа на детската градина. Имаше нужда от малко време, за да преосмисли написаната сума. Първоначалната реакция бе да повдигне вежди, но осъзна, че не бива да се изненадва от сумата. Непосилна бе за изричане от самата нея, но знаеше, че господин Моргентау работи с такива колосални редици от нули.
- Зарежи! – отсече, несъзнателно прекрачвайки границата на официалното общуване, и захвърли листчето посредата на бюрото. По-лесният изход бе просто да се откаже от застраховката. Без капка гузна съвест запрати по дяволите плановете за дарение към академията и мисионерска благородност от нейна страна. Емануел поразрови чантата си в търсене на химикал и след като не откри се присегна, за да вземе един от лежашите върху бюрото. – Отказвам се от изплащането на сумата. Къде трябва да се подпиша?
Самата тя разполагаше с повече мозъчен капацитет отколкото човек, който разнася кафета в престижна фирма, съставя графици за срещите или разполага с по-обширни познания в сферата на информатиката и информационните технологии. Всички документи, които изготвяше действаха двупосочно – приемаш или отказваш. Всичко се приемаше за легализирана сделка едва когато и двете страни бяха заявили своето съгласие.
- Какво ще кажете за по питие след приключването на сделката? – попита още по-директно Емануел и изви устни в крива усмивка. Едновременно саркастична, дяволита или очарователна. Прилагаше я във всяка ситуация толкова често, че я бе превърнала в своя запазена марка и реално никой не бе в състояние да я повтори със същия ефект, който предизвикваше у околните. Не трябваше да се чувства евтина или отчаяна от съгласието си. Едновременно академията и практиката я бяха научили да предразполага хората, да им предлага известна доза развлечение след сериозната част, а при явната младост на застрахователя бе грях да не се съгласи.

Лицето му грейна в мига, в който Емануел порече, че ще се откаже от тази глобална сума. Не мислеше, че това ще бъде най- добрия вариант, защото му се струваше като същинско чудо. Първата му наистина успешна сделка, която спаси няколко семейства от гладуване. Макар и световна, не знаеше до къде стигат възможностите на тази компания. Като нейното ново лице, изоставено от настойнически контрол, който някога полагаше баща му, вместо да играе голф, Виктор не беше наясно с доста неща и ги учеше в действие. Налагаше му се да ги усвои на бърза ръка и почти нямаше възможност за грешки. Но Виктор Ражнатович беше късметлия и този късмет винаги бе играл в негов интерес от раждането му до сега.
– Извинете ме за малко – каза той с най- ослепителната си усмивка и се изправи в пълната си прелест.
Беше силен, млад мъж, от който строеше от онази специфична мъжка красота, способна да завладее достатъчно женски сърца, за да успее в живота си. В крайна сметка, ако не му се отвореше възможността за подобна работа, винаги имаше опция да стане модел. От него още бликаше желанието за живот. Умерено, човешко желание да не стои по цял ден на стол. Да излезе навън и да провокира обонянието си с уличните миризми. На това място нямаше огромен избор между скъпите, и не чак толкова, сладникави или кисели, тежки или леки аромати. Понякога, сякаш, всички миришеха еднакво, друг път дразнеха прекалено много носа му. Същият този здрав мъж се запъти към вратата и се изгуби зад нея. Не беше подготвил подобни документи, но все някой трябваше да има под ръка. И намери, след като търча като хала между малките лични пространства в зоната за клиенти, разделени с преносима плоскост.
Върна се след по- малко от десет минути. Спря се пред вратата и си пое дъх, за да придаде спокоен вид на тялото си. Вече изглеждаше добре и можеше да влезе обратно в кабинета. Седна на стола, който бе на път да приеме формата на задника му, и положи формулярите и договорите, нужни на Емануел.
– Има вариант част от тези пари да бъдат вложени във Ваша застраховка – предложи Виктор. – Застраховка живот... или пък застраховка лечение – не знаеше всички видове застраховки, но нямаше никакво значение. Сега бяха на друга вълна. – Само, ако аз черпя – съгласи се Ражнатович и се облегна назад в стола си, докато разсеяно прокара поглед по почерка й. – Баща Ви, предполагам, е работил по някаква причина с фирмата и ще си остане ценен кадър в развитието й. Възможно е да продължите застраховката му като своя.

Емануел разгледа обстойно документите преди да бележи всеки от тях с леко накривения си и сбит почерк, напомнящ за стар ръкопис на книга от калибъра на „Брулени хълмове“ или „Гордост и предразсъдъци. Правеше го с всички документи, макар че не стигаше до педантичността да прочете всяка думичка, преди да се подпише. Просто се запознаваше бегло със съдържанието и дали всичко бе изпипано от формална гледна точка. Някъде по средата вдигна поглед и срещна този на Виктор.
- Много мило от ваша страна, но не си падам по дългосрочното обвързване. – заяви директно и отново сведе поглед, за да разпише последните два листа. Нямаше представа как ще го приеме застрахователя, но не пропусна да отбележи, че би могъл да го приеме и в съвсем различен смисъл. Секунда по-късно обаче тази мисъл нямаше значение. Не биваше да се вълнува как ще го приеме. Това, че се съгласи да излезе с него съвсем не означаваше, че се врича с безусловна вярност и двамата щяха да посрещат изгревите и залезите до края на живота си. Последната дългосрочна връзка, всъщност и първата истинска такава, в която Емануел се бе набутала завърши след три седмици и нито един от двамата нямаше добри спомени от това време, така че нямаше нужда да пресилва нещата. Приемаше го за приятна компания, съгласи се да излязат и толкова. Спираше да мисли. Нещата щяха да се наредят все някак и тя просто щеше да очаква развитието като страничен наблюдател. – Баща ми работеше като адвокат. Твърде възможно е да е направил няколко услуги на компанията ви или да е имал приятелски връзки във вашите среди. Въпреки всичко обаче, обичаше да инвестира във всевъзможни неща, защото в противен случай щеше да изхарчи парите за алкохол, а съгласете се, че тези пари са много дори за алкохолик като него.
Без срам говореше за пороците на баща си. Нямаше да криви душа, че не е наследила поне нещичко от него. Ядосваше се, че бе именно това. Мразеше, когато всяка вечер той пиеше по чаша бърбън, но сега тя бе по същия начин с виното. В началото го приемаше за нормално, докато не го обсъди с няколко псевдоприятелки, които заявиха, че вкъщи пият само кола или горещ шоколад освен ако нямаше някакъв повод за нещо по-специално. Едва тогава Емануел си даде сметка, но бе твърде късно и постепенно това невинно досещане единствено я караше да се замисли над желанието преди всичко.

Не бе получавал толкова интересен отказ. А трябваше да се признае на всички старици, които обожаваха да се опитват да сключват разни застраховки, които не им вършеха работа или не покриваха нуждите им, че бяха наистина изобретателни в отказите или изявлението на желанията си. Уви! Това беше млада дама, може би в тинейджърската възраст, но надраснала тези глупави години, за разлика от Виктор, той все още извършваше някои глупости. Вероятно не бе до възраст, а до изобретателност и Емануел я притежаваше в достатъчно количество.
– О, добре – усмихна се някак развеселен Виктор. – Ще имам това в предвид.
Бе доловил някакъв интересен смисъл в думите й, но не се досещаше, че вероятно бе несъществуващ или не му бе мястото там. Почувства се някак странно хванат в клопката на интелигентността на тази млада жена. Интелигентност, каквато дори Елица не притежаваше (и доста й личеше). Бившата му съпруга бе просто красива и просто научена от живота, но не и умна. Често не знаеше как да се справи в елементарни ситуации, друг път извършваше страхотни глупости от малък размер с големи последствия. Но го напътстваше. Помогна му доста с личния си опит и го научи, до някъде, да живее. Останалото си беше просто проба- грешка. Трябваше да изживее сам емоциите, които тя не му предложи. Като влюбването. Обичаше я, но би я продал, ако от това зависеше живота му. Обичаше я по някакъв свой, извратен начин и държеше уважението си на ниво. Бракът му с нея бе в толкова неподходящо време. Времето, когато Ражнатович копнееше да излезе навън и да се чувства свободен.
– Е, това би било повод да се срещаме по- често – засмя се Ражнатович и отново прокара пръсти през косата си. – Както и да е. Поводи колкото искате, госпожице Моргентау.
Посегна към готовите документи и ги събра на купчинка. Изправи се в желанието си да използва копирната машина в кабинета си.
– Предполагам, че е помогнал с нещичко, особено, ако е бил адвокат. Всеки ден има по някой сърдит клиент. Често се намираме в съда – беше весел, но изведнъж посърна, – което не говори много добре за фирмата. Съжалявам, нямах много наставления, когато постъпих на това място.

Емануел просто го слушаше без да се опитва да вникне в това, което Виктор казва. Съвсем несъзнателно се съсредоточи в последното изречение и обърна поглед в неговата посока, а малко след това и се обърна, намествайки се на стола.
- Мисля, че човек се учи по-добре от собствените си грешки, господин Ражнатович, отколкото от нечии наставления. – констатира почти убедена в думите си, съдейки по самата себе си. Емануел винаги бе имала думите и наставленията на баща си, както и подкрепата му зад гърба си. По-късно академията я образова с редица от наставления за правилно общуване, правилно държание при определени ситуации, правилен начин на обличане на една млада дама с класа и всичко останало, което идваше в комплект с имиджа на млада жена, която има ясни цели и тактичност, която да я измъква между капките. В крайна сметка целта бе успех в личен и професионален план, превръщаш я в поредния модел за подражание на младото поколение. Мислите ли, че точно това се случи? Вероятно зависеше от човека, но наставленията на струваха след първата среща с живота. Те бяха една розова атмосфера, един вакуум, който караше нещата да изглеждат по-лесни. Винаги имаше кой да я посъветва как да постъпи, когато не знаеше какво да направи и в крайна сметка  през изминалите деветнайсет години от живота си Емануел не бе направила нито една грешка, така че реално нямаше никакъв опит в живота. Просто правила, които все по-рядко можеше да приложи към някоя ситуация. Затова и главоломно потъпка наученото от академията и се превърна в нещо, което обучението там целеше да изкорени още в зародиш – една крайно невъздържана дама, която обичаше да получава своето независимо от средствата, които бе нужно да използва. И все пак, те я бяха научили да отстоя интересите си. Емануел отново сведе поглед към чантата си и извади една рекламна брошура от онези, които ти пробутваха, докато забързано минаваш по някоя оживена улица.
- В такъв случай ще се радвам да ви видя довечера. – отговори ведро и остави листчето, рекламиращо заведение, за което Емануел отдавна знаеше, но всяко такова се нуждаеше от малко реклама от време на време. Взе копието на току-що копираните документи и ги напъха в чантата си, докато вървеше към вратата. – Нека бъде в шест и половина.
Вратата на кабинета се хлопна след нея и не даде възможност на Виктор да каже нещо повече. Емануел е съобрази с работното време на компанията и му даде един час на разположение, за да се отърси от деловото мислене.