Emmanuelle Morgenthau;

by **Emmanuelle;** Съб Ное 16, 2013 7:42 pm

[You must be registered and logged in to see this image.]
Емануел Моргентау. 19. човек. fc: kaya scodelario

Самото име Емануел подсказваше за известна доза екзотичност и несдържаност. Като дете имаше известни проблеми с концентрацията, както и навика да хапе устни без причина или да чопли пръстите си покрай ноктите след като дълго време бе борила порива чисто и просто да захапе самите нокти и даги изгризе до кожа. Сега имаше къс маникьор, по чието състояние си личеше, че се поддържа ежеседмично. В момента липсваше нанесен лак, но всички знаеха за страстта на брюнетката към ярките цветове или металическите нюанси на злато и сребро. Понякога дори черният или червеният цвят вършеха работа. Без капка емоция по лицето си приличаше на баща си, макар че безспорно носеше всякакви белези на майка си. Покойната Ферн, която Емануел не познаваше, имаше детско и слънчево излъчване на всяка една от снимките в семейния албум. Може би ако все още бе жива, буйната страна от характера на Емануел нямаше да е така здраво потисната. Вероятно положението би могло да се смекчи, ако случайно петнайсет години от живота си бе посещавала нормално училище, а не академията за млади дами ‘Уинифред Морган’, кръстена на крайно симпатична жена с розови кашмирени костюми и кръгли очила, която отдавна не бе сред живите. Там Емануел научи тайните на тактичността, деликатността и финеса. Научи също как да ходи правилно с изправени рамене и повдигната брадичка, как да пие чай с лимонов кекс и да обсъжда книги, спадащи към световната класика. Академията даваше знания също за игнориране на конфликтите, а също как да отстраним противника без да влизаме в пряк контакт с него, което напълно изключваше вероятността на територията на това учебно заведение да се чуя груби думи или викове, нито по пода да се въргалят момиче, дърпащи се за косите.
В момента Емануел седеше на стола в кабинета на баща си. Не върху малката табуретка, която обикновено заемаше, когато искаше да поговори с него, както правеха клиентите му. В момента седеше на онова рубинено червено кресло с позлатени орнаметни отстрани, което напомняше част от декор на филм, разказващ за викторианската епоха. Светлината едва се провираше между тъмните завеси, които обичайно бяха дръпнати, но днес някой бе забравил да си свърши работата.
- Желаете ли да разтворим завещанието на баща ви, госпожице Моргентау? – попита слабият и висок мъж, който изглеждаше малък и нищожен, седящ върху табуретката, която едва сега Емануел осъзна, че бе малко по-ниска от бюрото или стола. Просто кимна. Академията я научи, че не бива да оставя отговорностите за утре, а това си бе една чисто формална отговорност. Не я интересуваше чак толкова много завещанието на покойния господин Моргентау. Двамата рядко разговаряха и въпреки че го обичаше по един особен начин, Емануел не се чувстваше задължена да се придържа към тази негова последна воля. С треперещи ръце мъжът разтвори плика и намести кръглите очила върху кривия си нов преди да прочете написаното.
- Ако четеш това, скъпа ми Емануел, то тогава аз вече не съм сред живите. Съжалявам, че вероятно не съм бил бащата, когото ти заслужаваше. Съжалявам, че не съм бащата от мечтите ти. Честно казано, не съм сигурен дори дали бях идеалният съпруг, защото ако бях едва ли майка ти би ме изоставила толкова рано. За съжаление такъв е животът; рано или късно всичко изчезва. Като моя единствена дъщеря, завещавам цялото си имущество на теб. Джоузеф Моргентау.
- Бихте ли ме оставили сама? – обърна се не само към мъжа с кръглите очила, но и към Мария, която я бе отгледала и продължаваше да живее с тях, Ана, годеницата на баща си, и Стийв, близък приятел на починалият, който понякога играеше ролята на иконом или нещо смътно подобно. С хлопването на вратата Емануел почувства как празнината я поглъща. Какво се очакваше да направи сега? Винаги имаше кой да я контролира – обикновено баща й или мадам Локхарт, директорката на академията. Сега нямаше кой да потиска онази непозната за нея страна на характера, която си бе изконно нейна по право, наследена от майка й, но твърдо дълго принуждавана да се крие в сенките. Всичко това я задушаваше и съвсем естествено бе да помоли Ана да наследи къщата вместо нея, а тя да опита да започне на чисто. Лошото е, че когато действаше сама, нищо не вървеше по план.

by **- n.o.r.a.** Съб Ное 16, 2013 7:46 pm

добре дошаа ;33

Emmanuelle Morgenthau;

Emmanuelle Morgenthau;

Re: Emmanuelle Morgenthau;